Искаше му се да я подчини на волята си, а не усети как въглените й очи откраднаха сърцето му. Уж студено мъжко сърце, пък се влюби. Нощем влизаше на пръсти в съня му, сваляше ризата му и го погубваше. Денем я гледаше като излезеше на двора как кърши снага, отивайки до кладенеца. Хубост свише! Не смееше да я заговори, а така му се искаше да му рече нещо благо! Вместо това, случеше ли се да й рече нещо, от устата му излизаше само мраз. Хиляди снежинки, събрани в една, едничка дума. Със снежинки прикриваше огъня, който го изгаряше. Страх го беше от него самия, от дълбочината на това чувство, родило се в сърцето му. Любов ли е това? Помисли си: ще я изкорени, да я няма. А не успяваше. Любов? Пуста любов, която пускаше корени. Знаеше той, че кон и жена се мамят с протегната ръка, с шепа шекерчета. На животното трябва с любов да му покажеш да те слуша и да ти служи, позавехнала люцерна да му дадеш, да го помилваш. Инак не се опитомява, инак рита и бяга от тебе. Кон и жена в очите се гледат. Едва тогаз те решават свободата си да ти дарят.
Из ” Алтъна”, Ивелина Радионова
източник:фейсбук станицата на авторката
Можете да коментирате чрез: