“На сбогуване…”

На сбогуване се ходи винаги с усмивка.Най-хубавата и най-искрената,която имаш.Когато хора си тръгват винаги боли.И винаги ти се плаче.Но това няма значение.С това никога не се свиква.На сбогуване се помнят само хубавите моменти.Най-личните.Най-истинските.Защото само доброто е това,което остава.Значимостта на един човек не се определя от времето,което е прекарал в живота ти,а от мястото,което е заемал в сърцето ти.Винаги знам,кога трябва да се сбогувам с човек,който е избрал друг път.И прощавам.Винаги.С усмивка.И с пожелания за късмет и щастие.И много,много любов.Защото само любовта има смисъл в живота ни.Тя е онова огънче,което не ни позволява да замръзнем и в най-студената зима.Тя е онази сила,която те вади от най-дълбокото дъно и от най-тъмната бездна.И аз наистина съм благословена.Защото мога да паля не огънче,а пожари. Понякога обаче хората нямат сили и си тръгват.Понякога нямат смелост и избират по-лесния път.И аз не ги виня и не им се сърдя.За това никога не забравям тези,които са борци.Като мен.Тези,които имат смелостта и куража да се борят редом с мен,да се борят за мен,без страх,без тънки сметки,без предразсъдъци.С едно сбогуване света не свършва.Но с едно сбогуване душата се затваря.В себе си.И е тъмно.Дойде време отново да се сбогувам.И ще помълча.С усмивка.И спокойна.Защото вече не ме е страх от тъмното.

Можете да коментирате чрез:

Loading Facebook Comments ...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *