Категория: Станка Пенчева

“Ти” – Станка Пенчева

 

Ти не си просто този,
когото обичам –
то е толкова малко.
Aз те белязах
със тежко отличие:
да не бъдеш никога жалък,
дори когато си победен;
да знаеш това,
което и аз не зная;
да бъдеш по-умен
и по-добър от мен;
да се втурваш в света
като в голяма вода
и да го преплуваш до края;
небето с плещи да удържиш,
когато над мен се събаря,
и пак силата ти да не ми тежи –
да си въздух,
когато криле разтварям!

 

Нека някой ме мрази,
нека други ме лъже,
нека ме предаде приятеля –
само ти,
ти си длъжен
да си истински, като злато.
Със съвършенство аз те наказах,
върху вярата си те разпънах…
Ти,
от мойта любов белязания,
върви, без да се препънеш!

“Тихо в живота ти…” – Станка Пенчева

Тихо
в живота ти се втъках –
нишка по нишка,
незабелязано,
ала така,
че ако поискат да ни разделят –
трябва целия да те разнищят
или с нож да ме отсекат.

“Сърцето ми…” – Станка Пенчева

… Сърцето ми
като листо трепти все още,
но водопадът на кръвта
се спуска вече в равнината,
затихват ветровете нощни…
Настъпва
най-голямата, вселенска тишина:
телата ни лежат
като два бели камъка на речно дъно
под месец млад,
лицата ни са тъмни,
но очите-звездни;
устата ни мълчат
като цветя разцъфнали,
напълнени със мед и аромат…
Желанието е изчезнало.
Плътта почива,
сладостно отпаднала.
Как тичахме един към друг,
как тичахме!…
И нека си отдъхва, уморено, тялото.
Сега е ред душата ми да те обича.

“Такава власт над себе си ми даваш…”- Станка Пенчева

Такава власт над себе си ми даваш,
че аз стоя изтръпнала, безмълвна.
… Косите ми със светлина са пълни,
от устните ми капе мед и вино,
огньове еньовденски, сини
играят на прострените ми длани…
Не е то страст,
не е желание –
ако ти нося болка, ще я вземеш;
и смърт да съм дори – ще ме приемеш.
Мълчиш.
А цялата земя крещи: обичам те!
И аз, владетелката, тихо коленича
и гордостта ми като дреха пада…
Такава власт над себе си ми даде,
че ти се покорих.

“Не можах да бъда…” – Станка Пенчева

Не можах дa бъда
твоята пролет:
друг окърши клоните нацъфтели.
Не можах да бъда
твоето лято:
друг се къпа
в реките горещи и бели.
Нека бъда твоята есен!
Ще тежа във ръцете ти, златна и зряла,
ще се стича в сърцето ти моята сладост
и кръвта ти ще стане
вино есенно, младо.
Дрехата си ще ти постилам
като жълта, затоплена шума
и укротена, и намилвана,
до теб ще лежа безшумно.
Няма да има пролетни мълнии,
юлски горещници няма да има:
със кротка нежност ще те изпълня,
с ябълков дъх и със нещо без име.
Сякаш с леки есенни паяжини
ще те оплета целия…
И една сутрин ще видиш смаян:
сняг е паднал.
И ние сме побелели.

“Бягство” – Станка Пенчева

Скучно, тежко ли ми стане,
мъртва ли съм от умора –
аз напускам с присмех таен
тягостния свят на хората
и прескачам през оградата –
със басмяна рокля, боса,
право във една ливада,
даже с поглед недокосната.
Всичко там е променено,
неочаквано и странно,
и наново сътворено
в друго време и пространсто
…Там слънцата се обръщат
подир слънчогледите,
там реките пак се връщат
в извора си чист и леден,
папратта цъфти разкошно
и дъхти на мед пелина…
Там и аз съм сякаш още
дух, незапечатан в глината,
като облак променлива
и струяща като вятър,
пръсната във всичко живо,
в нероденото прелята,
слънцелика, звездопадна…
И забравям, че ливадата
имаше ограда.