Категория: Разкази

За петата ракия, или колко е хубав животът- Георги Бърдаров

 

За петата ракия, или колко е хубав животът
Разказ от Георги Бърдаров

 

 

Eй, тази история никога няма да ми омръзне да я разказвам. Може би защото в един ден стигнах края на света, изпих пет ракии, усетих Бог и почувствах колко е хубав животът.
Тя, историята, е простичка и, разбира се, започва с една налудничава идея, дошла след няколко питиета в одимена софийска кръчма. Случи се през лятото на 2005 година, когато след порядъчен запой решихме да направим обиколка на Родопите. Петима възрастни в малка спортна маздичка посред лятото в най-големите жеги се понесохме из магичните Родопи. И изживяхме магични приключения.

 

Минахме по пътища, които са били пътища преди десетки години. Пихме ракия с чудати старци в кошари, които съм сигурен, че не съществуват и някой ги бе измислил за случая. Говорихме си за живота със събрали мъдростта на вековете старици посред мегданите на села, излезли сякаш от разказите на Радичков и Пелин. Изживяхме какви ли не контрасти, спахме на странни места.

 

Първата вечер замръкнахме край хижа “Гоце Делчев”. Оказа се, че няма нищо свободно, а бяхме преуморени. В крайна сметка ни настаниха встрани от хижата в бивши пионерски бунгала. За мухъла и дървесината няма да отварям дума, те се преглъщат с малко повечко огнена течност, но виж, ценоразписът е друго нещо!
Възстановявам го по памет.

 

Ц Е Н О Р А З П И С:
Легло – 1,50 лв.
Е К С Т Р И:
Чист чаршаф – 0,50 ст.
Теляк – 0,50 ст. (извиняваме се, в отпуск е!)

 

На другата вечер бяхме в Замъка на Беширов край Неделино, където по залез се излежавахме в басейна и гледахме как градът притихва посред лай на псета и детски викове. Но в крайна сметка стигнахме до края на света!

 

Как се стига до края на света ли? Ами много е лесно! От Смолян хващате право на юг. Задължително се зареждате със смилянски боб в Смилян. Е, ние малко прекалихме, защото, когато се появи усмихнатата сервитьорка, поръчахме пет порции бобена салата, пет бобени чорби, пет паници боб с наденица и пет бобени десерта! След толкова боб обаче си пълен с енергия и можеш да стигнеш до края на света!

 

Та: от Смилян свивате на югозапад, подминавате Буката и Могилица и се озовавате в центъра на село Арда. Тук, на разклона на “Патриарх Евтимий” и “Синчец”, хващате, разбира се, по “Синчец”, оттам леко завивате по “Трудолюбие”, излизате от Арда и стигате до… Гудьовица.

 

Защо Гудьовица е краят на света ли? Ами защото е в края на топографската карта, след него няма нищо друго, защото е в края на България, след него е само телената гранична мрежа и защото пътят странно свършва точно в центъра на селото пред входа на единствения смесен магазин.

 

Ако се запътите натам и решите да се подкрепите с провизии в него, забравете. Има само бира и яйца. А на въпроса защо няма нищо друго, усмихнатата продавачка ще повдигне рамене и ще ви отвърне: “Ами защото свърши лимонадата!”
Докато щракаме с апаратите и вдишваме чистия родопски въздух, подхващаме приказка с местните хора. От дума на дума стигаме и до обяснението защо сме дошли тук. Ала на нашата географска теза, че искаме да видим края на света, получаваме в отговор: “Ааа, не, не сме накрая, след нас има още…” Ние и петимата сме географи, двама преподаваме в Университета и се опитваме научно да поясним, че няма нищо след тях. Взели сме и една от най-пълните военни топографски карти на България. Но и те упорстват: „Ааааа, има, има, след нас е Гоздьовица!” И се смеят – топло, напевно, по родопски. (още…)

“Старецът и морето”-Георги Господинов

 430x661

  Длъжен съм още в началото на тази история да кажа, че в нея море изобщо не се появява, нито риба, дълга осемнадесет фута. На всичко отгоре никога не съм си падал кой знае колко по Хемингуей. Но на тази история би ѝ отивало да я разказва той, дори не мога да обясня защо. Държа да отбележа, че е съвсем истинска и дори прясна, макар всички продавачи на истории, дори измамниците прекупвачи да твърдят същото за своята стока. Започваме.
  Той беше старец, който живееше сам в къщата си на село и ето, вече осемдесет и четири дни се беше заинатил, че няма да продаде тази къща, докато е жив. Дъщеря му, която живееше в чужбина, беше намерила фирма, фирмата беше намерила купувачи, купувачите бяха англичани, парите бяха добри, въртяха се и други желаещи. Къщата беше на хубаво място, на високо, с гледка към планината и голям проветрив двор. Самата постройка обаче бавно сдаваше багажа, имаше нужда от едно здраво потягане, покривът да се пренареди, някои греди да се сменят. Старецът нямаше вече сили да го направи сам, нито пари да извика друг. Есента идваше и при първия дъжд в един от ъглите влагата започна да пълзи.
  Няма да се дам, казваше си старецът. Ще продам някои неща, ще събера суха пара и ще я попритегна. Връщаше кмета, който през ден го наобикаляше да провери дали инатът му не се е скършил. Няколко пъти кметът доведе и самите англичани, но старецът не се стресна и благо ги отряза. Чужди войски си довел, Петърчо (така се казваше кметът), ама няма да ме уплашите. Кажи им на тези хора да си търсят другаде къща, нямат какво да правят тука.
  Кметът каза, че хората дават добри пари и изрече сума, която старецът никога не бе виждал през живота си. Мястото са харесали те, казваше кметът, дреме им за къщата, ще я съборят, тя и сама ще падне, така че вземай парите и отивай при дъщеря си, докато те искат. (още…)

Даровете на влъхвите-О. Хенри

   giftofthemagicover

   Един долар и осемдесет и седем цента. Това беше всичко. И от тях шестдесет цента бяха в монети по един цент. Монети, икономисвани по една, по две, за които бяха водени такива пазарлъци с бакалина, със зарзаватчията и месаря, че страните пламваха от безмълвния упрек, предизвикан от подобно сметкаджийство. Дела ги преброи три пъти. Един долар и осемдесет и седем цента. А утре е Коледа.

   Не й оставаше нищо друго, освен да се тръшне на охлузената кушетка и да зареве. И Дела така и направи. Което навежда на дълбокомъдрената мисъл, че животът се състои от сълзи, подсмърчания и усмивки, като подсмърчанията преобладават.

   Докато стопанката на този дом премине лека-полека от първия стадий към втория, нека хвърлим поглед на самия дом. Мебелирана квартира за осем долара седмично. Не че тя просто плаче да бъде описана, но като я гледаш, може и да ти се доплаче.

   Долу до входа пощенска кутия, в която никакво писмо не би могло да влезе, и бутон на звънец, от който никой смъртен не би могъл да изтръгне звук. Към всичко това картичка с надпис: „Г-н Джеймз Дилингъм Йънг“. „Дилингъм“ се беше разположило нашироко в неотдавнашния период на благосъстояние, когато собственикът на това име получаваше тридесет долара седмично. Сега, когато този доход бе намалял на двадесет долара, буквите на „Дилингъм“ бяха избледнели, сякаш не на шега си мислеха дали да не се свият в едно скромничко и непретенциозно „Д“. Но когато господин Джеймз Дилингъм Йънг се прибираше и се качваше в квартирата си, той неизменно се превръщаше в „Джим“ и попадаше в топлите прегръдки на госпожа Джеймз Дилингъм Йънг, представена ви вече под името Дела. А това е много приятно.

   Дела престана да плаче и понапудри бузите си с пухчето. После застана до прозореца и се загледа омърлушена в една сива котка, която се разхождаше долу по сивата ограда на сивия двор. Утре е Коледа, а тя разполага само с един долар и осемдесет и седем цента, с които да купи подарък на Джим. Месеци наред бе икономисвала всеки цент, който можеше да се икономиса, и ето какво бе събрала. С двадесет долара на седмица не се стига далеч. Разноските се бяха оказали по-големи, отколкото бе предвидила. Все така става с тези разноски. Само долар и осемдесет и седем цента за подарък на Джим. На нейния Джим! Колко радостни часове бе прекарала, мечтаейки как ще му купи нещо хубаво. Нещо изящно, рядко и скъпоценно, нещо поне малко от малко достойно за високата чест да принадлежи на Джим. (още…)