“Отвъд…”-caribiana
Любовта ми боли. И се свива във ъгъла.
Плаче тихо. И плаче сама.
Ослепяла отново…и пак се излъгала.
Няма сили за повече. Знам.
Хайде, стига, любов.Преглътни си сълзите.
Изправи се. Да, знам, че боли.
Но сме глупави двете. И вярваме в приказки.
(Кой не вярва в красиви лъжи?)
Хайде, стига, безумнице! Нека си тръгваме.
Той не иска ни мен, нито теб.
Да, излишни сме. И да – тъжно е.
Или пък…всъщност не е.
Тъжно беше достатъчно време.
И достатъчно време боля.
Ти си цялата в рани. Аз – до смърт уморена.
Не е тъжно. А просто е край.
източник:facebook
“Да се постъпва неправилно, да се греши – това е хубаво…”
“Да се постъпва неправилно, да се греши – това е хубаво и дори може да ви доведе до по-голямо израстване, отколкото старанието да се избягват грешки. В лошите неща зреят семената на светлината. Само изпитвайки лошото от вътре може да изпитате хубавото, като красота, чистота и правда. Вие не може да се учите „отвън”. Вие, Богът във вас, е потънал дълбоко в материалната реалност, за да стане знаещ чрез опит, а не да прилага знание за да пробва. В този смисъл има малко неща, които са недуховни. Целият опит е свещен и има дълбок смисъл. Не позволявайте на външни правила, диктуващи ви какво е за вас полезно, правилно и духовно, да ви управляват. Пробният камък е вашето собствено сърце. Това, което то чувства правилно е добро за вас. Оставете всичко друго.”
източник:Pamela Kribbe (jeshua.net)
от фейсбук профила на Пламен Петров
“Откровение”-Пеньо Пенев
Натежал е на дните простора,
накипял от безпътни мъгли…
И сърцето, преляло от горест,
ме боли, ме боли, ме боли…
Кой ще чуе? Защо да говоря?
За вас чужда е мойта тъга…
Но ще чакам врата да отворят…
Докога… Докога… Докога?…
Като друмник бездомен в умора
спирам тук, път изходил голям…
Отворете ми, милички хора!
Аз съм сам!… Аз съм сам!… Аз съм сам!
Нямам нищичко. Само неволя!
Но аз няма да ви огорча…
Кротко в ъгъла седнал на стола
ще мълча… ще мълча, ще мълча!
Всеки път има край и начало,
дъжд заплиска ли – ще превали.
А сърцето, от мъка преляло,
няма никога да отболи…
Из ” Алтъна”, Ивелина Радионова
Искаше му се да я подчини на волята си, а не усети как въглените й очи откраднаха сърцето му. Уж студено мъжко сърце, пък се влюби. Нощем влизаше на пръсти в съня му, сваляше ризата му и го погубваше. Денем я гледаше като излезеше на двора как кърши снага, отивайки до кладенеца. Хубост свише! Не смееше да я заговори, а така му се искаше да му рече нещо благо! Вместо това, случеше ли се да й рече нещо, от устата му излизаше само мраз. Хиляди снежинки, събрани в една, едничка дума. Със снежинки прикриваше огъня, който го изгаряше. Страх го беше от него самия, от дълбочината на това чувство, родило се в сърцето му. Любов ли е това? Помисли си: ще я изкорени, да я няма. А не успяваше. Любов? Пуста любов, която пускаше корени. Знаеше той, че кон и жена се мамят с протегната ръка, с шепа шекерчета. На животното трябва с любов да му покажеш да те слуша и да ти служи, позавехнала люцерна да му дадеш, да го помилваш. Инак не се опитомява, инак рита и бяга от тебе. Кон и жена в очите се гледат. Едва тогаз те решават свободата си да ти дарят.
Из ” Алтъна”, Ивелина Радионова
източник:фейсбук станицата на авторката