Българска класика

Видяхте ме най-сетне унижен,
предаден и разпънат, и напуснат…
И всички се отрекохте от мен,
припомняйки ми притчата с Исуса.
Вися сега на кръста и със жал
от него гледам вашта паплач мръсна.
И с устни питам: кой ме е предал,
не вярвайки, че утре ще възкръсна?
И с поглед питам: кой чрез мойта смърт
на Юда с ореола чер ще свети?
Трийсте зли сребърника с гняв лъщят
на всекиго един от вас в ръцете.
И всички, недочакали дори
и първите петли да се обадят,
сте ме посочили: „Върви и мри!“
…От вас разпънат, днес за вас пак страдам.
Измъчва ме ужасният въпрос:
зли, грешни, ваяни от мрака люде,
дали си заслужавате Христос,
след като спи у всичките ви Юда?
Простени да сте! Мога да заспя
спокоен над мътилката ви гъста.
На този свят е нужна и тълпа,
върху която да израсне кръста.

източник: chitanka.info
включено в книгата “Още съм жив”

На проф. И. Т.

Напразно се измъчваш, докторе —
не е за тебе мойта болест!
Не е! И ти да беше бог дори,
едва ли би я махнал. Орис.
Съдба поетова — проклятие:
с душица — счупена двуколка —
да мъкнеш тежкото разпятие,
сковано от човешка болка…
Да мъкнеш всички мъки, радости
на този свят, ведно събрани,
във тази своя бричка яростна
и здрава пак да си остане…
Какво да правиш: зор, скрибучкане
по урвите във пек, в стихия…
Дорде разпадне се каручката…
Докарах ти я, поправи я.
Ти бършеш свойте три диоптъра
и се усмихваш, вдигаш рамо:
„За болен свят — ня цяр, ни доктори.
За впряг такъв — пирони няма.“
Тогава — сбогом. И след случката
разделяме се с теб: „Със здраве!“
Аз — със лъжата за каручката,
ти — с твойта си, — че я поправяш.

източник: chitanka.info
включено в книгата “Още съм жив”

Кой ме буди? Аз съм буден.
Кой ме вика? Глас ли чух?
– Хей, ти! – викам до полуда, –
Кой си? Жив или пък дух?
Никой. Мракът.
Думи, върнати със ек.
И все пак тук има някой:
Сянка, стъпки, дъх… човек…
– Който и да си, – се махай!
Не за теб, безлик фантом,
си дойдох под тази стряха!
В своя стар предишен дом
за предишни смях и сълзи
аз отново се прибрах…

… А пък оня с глас от въздух
в миг избухна: „Не за тях!
Не за тях, ти блуден сине,
се завърна, а за мен!
Мен ти търсиш от години.
Мен ти търсиш нощ и ден.
Кой съм, питаш? Твоят корен.
Както ти си моят плод.
Кой съм, питаш? И се борят
връх и корен цял живот.
Хайде!…“

… И расте потаен
Моят гост – една тъма,
Пълни цялата ми стая,
Пълни цялата земя.
И дъхът ми се стопява
в неговия. Тръгвам аз.
В песента му продължавам.
И във мъжкия му глас.

източник: facebook*

Голямото е в малките ни дни,
понякога съвсем обикновени.
Една тревичка, спряла отстрани,
улавя думите като антена.

Една калинка с шарени крила,
застанала на белия прозорец,
донася от далечните поля
забравения дъх на прясна оран.

Едно покрито кладенче със лист,
намерено сред камъните тежки,
подсказва, че живота пак е чист,
макар понякога да правим грешки.

Една светулка, влязла у дома,
от мислите за мрака ни спасява.
Една пътека, слязла под земя,
усещането за смъртта създава.

И всичко пак е вечно. Под звезди,
застанал прав, един човек се смее :
едно дърво на хълма посади
и векове в листата му живее.

източник:slovo.bg

Толкова радост извика
писмото с добри новини!
Гледам клеймото на плика
и пътя му смятам във дни.

Мисля си: значи, когато
бях вчера така натъжен,
листчето, с радост богато,
е вече летяло към мен.

Значи, така ни се струва
понякога черен светът.
Хора, недейте тъгува –
добрите писма са на път!

източник: helikon.bg

По съкращение на щата
бе уволнена радостта
и се разбъркаха нещата,
подобно есенни листа.

Не ми е хубаво и даже,
направо доста ми е зле.
Какво в утеха ще ми каже
това разкаляно поле?

Какво тез къщи с балкони,
неогласявани от смях,
таз Витоша под небосклони,
останали без чудо в тях?

И пошла песничка долита
в ръждиво-охрения час
и в опит за самозащита
с усмивка сам си казвам аз,
че мислите ми натежали
навярно истински не са,
защото иначе едва ли
бих смогвал да ги понеса.

източник: borisaprilov.wordpress.com