Разни

В последните няколко дни ми се наложи пак да се разравям в темата за грешките и прошките. Да премислям наново себе си. И се сетих, че в блога на мой близък по особен начин на сърцето ми човек бях прочела нещо, което ме наведе на много размисли и равносметки. Ще си позволя да копирам неговия пост и тук, защото знам, че няма да ми се сърди (поне не много). А вие цъкнете на линка след публикацията, за да се запозанете с Пламен. Той е от хората, които са истинско богатство,за онези които съумеят да го оценят. Заслужава си. Банер на неговия блог стои винаги при мен. За да ми е наблизо.

От всички прошки най-трудна е тази, която даваме на себе си.

Напоследък (като че ли) помъдрях.

Не се хваля. Не се и оплаквам. Просто констатирам.

(Аз напоследък умишлено и преднамерено избягвам силните емоции като хвалбите и оплакванията – и се ограничавам само с отбелязване на случващото се. Доста е разтоварващо…)

Та, откакто се чувствам помъдрял (с основание или без – това е толкова субективно, че не си заслужава да ви губя времето дори и с констатации), взех да си преразглеждам старите мисли, вярвания и дори писания. Включително и (някои от) тези тук.

И да виждам нещата по нов начин. От нов ъгъл. Макар и през същите очи…

(И смятам това за напълно нормален процес – пак не е нито за хвалба, нито за вайкане…).

Включително и за прошката. Понеже нали вчера беше поводът да си и да се прощаваме. Та затова…

Замислих се на кого – и за какво – прощавам. Днес. Тук и сега.

Прощавам на себе си. За това, че бързам бавно и че (пре)откривам житейските истини с известно закъснение.

(Ненапразно е казано, че по-добре късно – отколкото фатално късно! Или никога…).

Прощавам си също и за това, че съм раздавал себе си (времето и чувствата си) на хора, които не го заслужават. Аз заслужавам да осъзная последствията…

За раздадената любов няма какво да прощавам. Любовта никога не е нахалост. Но и без последствия не е…

Прощавам си за всичко, което съм причинил на тялото си. А и на душата…

Обещавам си да не си го причинявам повече. А по-малко…

Прощавам на родителите си. И ги обичам. За всичко…

Прощавам на децата си. Родените и тези, които ще се родят. Ако ми бъде простено…

Прощавам, не защото имам повод, защото е модерно или щото си нямам друга работа. Прощавам заради себе си. За да се спася от бездната на омразата и тъмнината на отмъщението…

Прощавам, за да мога да продължа напред.

С лекота…

…и към Светлината.

източник: http://blogatstvo.com/blogatstvo/for-give/

Ако не можеш да се зарадваш на едно малко цвете, на една искрена усмивка, на една нежна прегръдка, на един мил поглед…никога няма да намериш светлината, която да освети душата ти.
Ако не разбереш, колко голямо е малкото значи не разбираш, колко щастие пропускаш.
Ако някога от мен изчезне способността да се радвам на синьото синьо небе значи съм изчезнала и аз.
Обичайте, прегръщайте, усмихвайте се. Дори и от болка душата да е изтръпнала. Всичко е движение и изменение. Утре пак ще има слънце, което да ви стопли. Само вярвайте и ще се случи.
И не забравяйте да  благодарете от сърце и за доброто и за лошото, което сте получили.
Прощавайте. И искайте да ви бъде простено. Безгрешни няма. Прошката не е забрава, а освобождение и нов път за душата.
Извинявайте се искрено за грешките си. И не спирайте да се учите, да търсите и да виждате.
Не се отказвайте от хората дори, когато от вас са се отказвали хиляди пъти. Докато сърцето бие винаги ще има и надежда и възможен път.
Единствения избор, който ни е даден в този живот е сами да определим, колко добри и колко лоши да бъдем. 
Всичко останало вече не е в нашите възможности да разберем тук и сега.

В усмивки и в тъга времето се изниза неусетно.

Благодаря, че сте тук вече 7 години с мен и моите слънчогледови чувства!