Публикации свързани с думата послания

Малцина наистина знаят тайна на това да можеш да общуваш с другите хора. Ние се учим на това изкуство практически цял живот. Някои са по-възприемчиви и искат да напредват, други по не им се отдава, не успяват… От какво в крайна сметка зависи? Зависи от това дали си готов да проявиш гъвкавост да се променяш или си твърд и упорит и се инатиш да наложиш твоето нещо, въпреки че във всеки случай усещаш, че нещо не му е съвсем наред. По темата може да се напише много, но тук ще спомена някои основни неща, според както съм ги усетила.

Най-напред
Ако искаш да влезеш в близък контакт с някого, ако искаш да бъдеш негов приятел, първо и единствено условие е да спечелиш сърцето му. А след като си го спечелил, да цениш това и да се отнасяш с почит, любов и уважение. Трябва да покажеш, че заслужаваш близост. Че цениш свещеността на сърцето на човека. Сърцето е свещена територия. Там се влиза тихо и на пръсти. Трябва да свалиш калните ботуши, да оставиш егото на вратата, да не се правиш на интересен, да почиташ и обичаш. С други думи трябва да отвориш и ти сърцето си, да допуснеш да станеш уязвим. В противен случай ако те допуснат, ако ти дадат близост, ще нараняваш безогледно човека.
Ние сме свидетели ежедневно на такива случаи, в които някой допуска някого в сърцето си, а той след като е бил допуснат не цени възможността и не уважава близостта, която е получил. Той ще влезе с кални галоши, ще се повърти, ще поогледа, па ще ти се изпикае, изака, ще оригне, ще пръдне и ще ти се изплюе на свещеното място, а после ще се прави на жертва, ако му реагират с болка! Може би това е една от основните причини хората да ходят затворени един към друг, да няма любов и приятелство между тях и да цари безлюбие и хладнота.
Ако се усещаш един от тези, знай, че хората могат да ти простят, но може би никога няма да се отворят отново към теб.

"ВИЖ ОЩЕ"

Всяко нещо, до което се докосваме,
ни дава частица от себе си.

Всяко нещо, до което се докосваме,
взема частица от нас.

Съществуването е равновесие.

източник:liternet.bg

“Всички ние сме свързани. Когато докоснете едно нещо, вие докосвате всичко. Каквото и да направим, то влияе на другите. Затова трябва да се научим да живеем осъзнато и да докосваме мира в себе си. Мирът в света започва с мира в самите нас. Ако всеки живее осъзнато, всеки ще бъде по-здрав, ще се чувства по-удовлетворен във всекидневния си живот и така ще има мир. Тази обща осъзнатост може да донесе положителни промени в нашите семейства, общности, нации и в бъдещите поколения.”

Тик Нят Хан

източник: facebook

Никой! –
не бива да навлиза в чуждия живот – повече, отколкото му е позволено!

ИМА ХОРА… КОИТО ВЛИЗАТ В ЖИВОТА НИ… ТИХО.
На пръсти! Като в храм.
Влизат тихо, на пръсти… от страх – да не разбутат нещо. Нещо да не разместят… Да не счупят…
Влизат в Душите ни – точно като в храм!
С цялото си уважение към храма… И към всичко, което се съдържа в него.
Към всичко, което представлява нашата същност.
Към всичко… което сме.

Остават… толкова, колкото е нужно. Колкото чувстват, че трябва.
Отнасят се с уважение, и разбиране – към нашите чувства, емоции, вярвания, страхове…
Към нашите идеи, убеждения, морални възгледи, житейска философия…
Към нашите грешки, към нашите истини…
Към нашия Път – извървян досега.
Към нашето Днес.
Към нашите планове – за Утре. Към нашите мечти…

Има хора… които влизат в живота ни тихо.
Понякога дори не забелязваме, че сме ги имали!
Че са били там…

Тръгват си, пак така – ненатрапчиво, тихо… Както са дошли.
Тръгват си – когато почувстват, че е дошъл момента.
Че са изиграли своята поддържаща роля – в Големия Филм на Нашия Живот.
Че са дали – каквото трябва.
Колкото трябва.
След тях… не остава празнота.
След тях остава… пълнота!
Защото са оставили… ЛЮБОВ.
Толкова, колкото ни е нужна – за да продължим живеенето
на живота.

Тях ги помним. Цял живот!
Независимо колко продължава, какво ни носи, и с кого ще го живеем – оттук насетне…

Тях ги помним. Цял живот.

ИМА И ХОРА… КОИТО НАВЛИЗАТ В ЖИВОТА НИ – ГРУБО.
Навлизат брутално, безпардонно, безцеремонно…
Направо нахлуват в него – като тайфун, като опустошително цунами, като ураган…
Те влизат като агресори – през отворената врата на нашия храм.
Защото вратите на храма – са винаги отворени за ЛЮБОВТА.
И те влизат – надянали маската на любовта, влезли в ролята на любовта, облечени в дрехата на любовта…
Защото знаят… че само така могат да влязат.

После… събличат дрехата. Тя повече не им е нужна (нали са в храма)

И тогава се развихрят истински!
Разбутват всичко там. Разместват всичко, което не познават, отричат всичко, което не разбират, изхвърлят всичко, което им пречи…
Подменят нашите ценности – със свои, ровят навсякъде, подреждат, пренареждат, чистят…
Ремонтират, поправят… Чупят!
Подлагат на анализ, (и оценка!) – целия ни живот!
Отричат (или осъждат) – нашите чувства, емоции, светоусещане, мироглед…
Отричат (или осъждат) нашите действия, мисли, разбирания…
Отричат (или осъждат) нашите идеи, нашите победи, нашите падения, нашите възходи…
Отричат (или осъждат) всичко наше, нас самите…
Изобщо – всичко, което СМЕ! Нашата личност, нашата душевност, нашата СЪЩНОСТ!

На практика – това вече не е нашия храм!

Оказва се, че това вече е нечий чужд храм, нечий чужд живот…
А нас самите – даже ни няма във филма.
В Големия Филм на НАШИЯ Живот! – ни няма…
Нито сме във филма, нито сме в храма (храм няма) нито сме… някъде другаде.
Просто – нас ни няма!
Даже не знаем – къде сме…
Никой не знае… къде сме.

Когато си тръгнат… (те винаги си тръгват) Обикновено това става, когато всичко вече е разрушено, когато вече няма какво да се руши (нарежда, подрежда, почиства, изхвърля…)
Тръгват си – защото няма вече какво да правят – в нашия храм, в нашия живот…

Та, когато си тръгнат – след тях остава… тишина.
Тишина, в която… отчаяно търсим… себе си.
Ако изобщо се намерим – започва едно дълго пътуване… към нас самите.
Опитваме се да си спомним – кои бяхме, какво обичахме, в какво вярвахме…
Кои бяха приятелите ни, къде са спомените ни, какви бяха мечтите ни…
Дълго, и мъчително е – пътуването към себе си (ако изобщо се намерим) След като те си тръгнат…

Тях също ги помним.
Не, не цял живот!
Тях ги помним… докато трае търсенето.
На това, което е останало от нас…
Докато търсим храма (своя храм) под отломките… които са останали от него.

Помним ги – докато го изграждаме отново – парченце по парче, тухла по тухла…
Такъв, какъвто е бил. Преди да бъде разрушен.
Нашият храм!
Докато подреждаме в него – своите чувства, мисли, емоции…
Своите вярвания, страхове, надежди, спомени, мечти…
Своите приятелства, своите любови, своите раздели…
Своите радости, своите скърби, своите сълзи, своите болки…
Своята СЪЩНОСТ – самите себе си.
Изгубени – и намерени отново.

После – забравяме.
И тръгваме нататък… по СВОЯ Път.
Само със себе си. За по-сигурно.

И с вярата, че сме се научили да разпознаваме – кое е ЛЮБОВТА, и кое – на любовта дрехата.
Под която… може да се крие всичко друго, което НЕ Е ЛЮБОВ.

източник:личната страница на авторката във facebook

“Дядо ми казваше, че всеки трябва да остави нещо след себе си, когато умре.
Дете или книга, или картина, или къща, или чифт обувки, които е изработил. Или пък градина, която е посадил.
Нещо, до което ръката ти се е докоснала по такъв начин, че да има къде да отиде душата ти, когато умреш. И когато хората погледнат дървото или цветето, което си посадил, ще те видят в тях.”

Рей Бредбъри- 451 градуса по Фаренхайт

източник:facebook