Публикации свързани с думата Станка Пенчева

Скучно, тежко ли ми стане,
мъртва ли съм от умора –
аз напускам с присмех таен
тягостния свят на хората
и прескачам през оградата –
със басмяна рокля, боса,
право във една ливада,
даже с поглед недокосната.
Всичко там е променено,
неочаквано и странно,
и наново сътворено
в друго време и пространсто
…Там слънцата се обръщат
подир слънчогледите,
там реките пак се връщат
в извора си чист и леден,
папратта цъфти разкошно
и дъхти на мед пелина…
Там и аз съм сякаш още
дух, незапечатан в глината,
като облак променлива
и струяща като вятър,
пръсната във всичко живо,
в нероденото прелята,
слънцелика, звездопадна…
И забравям, че ливадата
имаше ограда.

източник:интернет

Искам да защитя правото да си тъжен.
Който казва, че трябва винаги да си весел –
лъже.
Не за сватба на тая земя сме калесани.
Може
като стара селянка да оплакваш своите мъртви.
Да пъшкаш, когато с длани премазани
зидовете във себе си къртиш.
Да те тресе от люта любов или люта омраза.
Да извикаш горестно като елен,
когато най-близкият те предава.
Да скърцаш със зъби, от зло повален.
Понякога да си сам.
Да си болен.
Забравен.

Но да поемеш върху си света такъв,
какъвто е –
и слънчев, и нощен.
Когато се биеш за него –
да плюеш солена кръв,
да плачеш от болка, но да се биеш още!
Тъгувай! Тъгата те прави човек,
тя дава цена
на победата,
на ласката.
Денят ти е пълен – затова не е лек.
А вечно се смеят само маските…

източник:интернет

Aз съм най-щастливата жена.
Нищо в тоя свят не ме отмина:
ни смъртта, ни материнството,
ни раздялата със дом изстинал,
нито срещата ми късна
със единствения…
Трудила съм се като копачките,
докато се схвана от умора;
и съм ходила с летяща крачка,
със небето съм говорила!
Гледам всичко с мъдро снизхождение,
с кротко опрощаване.
Гледам със очите на новородена,
ту възторжени, ту безпощадни,
и се смея тъй, че се обръщат –
и като зверче, завряно в пущинака,
наранена се заключвам вкъщи…
Пълна е душата ми с добро и болка,
много пях и много плаках.
Но не казвам „стига толкова”.

Ах, какво ли има по-нататък?

източник:интернет

Една пчела
в косата ми се заплете.
Глупавичка –
нима приличам на цвете?
Я погледни само
каква съм груба, голяма!
По-скоро на слънчоглед приличам:
опадали са ми тичинките,
прецъфтял ми е ореолът златен –
понатежала ми е от ум главата.
Не се въртя вече подир слънцето –
слушам как зреят у мене
зрънце до зрънце…
Нямам какво да ти дам, пчелице!
Върви си по живо, по здраво,
с ветрове попътни и леки.
Пък ако срещнеш по пътеките
една мъничка хубавица
с дълги мигли,
като стръкче изправена –
целуни я по косицата.
Виж, тя на цвете прилича
мойто момиче.

източник:интернет

Додето сме млади, додето сме хубави,
обичта покрай нас все кръжи и кръжи…
Очите ни срещат погледи влюбени,
ушите ни слушат мили лъжи –

и ний разцъфтяваме като горди кринове,
къпани от ласкави дъждове,
галени от ветрове копринени,
блеснали в лъч мигновен…

Но когато очите ми избелеят
и по ръцете избият кафяви петна,
когато косата ми със снега се слее
и стана просто стара жена –
от всички, които са ме любили,
край мен ще остане само един:
и за него аз ще съм винаги хубава,
неотделима, както преди. 

Той ще милва ръката ми, стара и грозна,
ще ме води полека с усмивка добра…
Затова сега мисля със нежност за този,
с когото ще се състаря.

източник:интернет

Мъничко тъга като тънка горчилка
се примесва в меда на моята младост –
значи цъфнала е вече и горчивата билка
във ливадите ми.

Значи слънцето ми е стигнало пладне
и всичкото си злато изнизало,
бавно се спуска към тъмния кладенец,
от който няма излизане…

Спирам задъхана на превала.
Сега трябва да се обърна смело,
да погледна какво съм дала,
какво съм взела.

Не ми е жал за нищо сторено –
ни за обичта ми немерена,
ни за безмилостната умора,
ни за стъпката ми неверна.

По-добре, че съм била прахосница!
По-добре, че съм падала и летяла,
че съм газила и кал, и ливади росни,
че в сълза или песен съм бликвала цялата.

Жал ми е само за всичко пропуснато:
за необраните в детинството лешници,
за думите, приковани на устните,
за хората, които тъй и не срещнах…

Прекрачвам превала на моята есен.
Първият лист от дървото ми хвръкна…
Какво пък – има и залези весели,
преди съвсем да се мръкне.

източник:интернет