Обичам всяка бръчка на лицето си
и всеки косъм бял в косите си обичам…
Със гордост нося раните в сърцето си.
Не съм безгрешна и не го отричам…
Все още имам блясък във очите си…
Понякога разсеяна, дори небрежна,
преследвам пак задъхана мечтите си,
макар и да изглеждат безнадеждни.
Нуждая се от нежност, мъжко рамо –
да помълчим или да се посмеем…
В едно съм сигурна обаче само:
не съм ли влюбена, ще остарея!
източник:личния профил на авторката във facebook
Бях в ада и не виждах светлина,
и всяка нощ мечтаех да си тръгна.
Осъдена, виновна без вина,
назад не можех вече да се върна…
Сънувах само слънчеви лъчи.
Тук всичко от години беше спряло.
Едничка самотата – да горчи,
бе край на всяко истинско начало.
Покриваше ме лепкав полуздрач,
оплетох се във спомени и грешки,
а времето бе просто зъл пазач
на всички мои слабости човешки.
Не виждах смисъл пак да продължа
и не намирах път, за да си тръгна.
Но някак си надеждата сама
във моята тъмница се промъкна.
Потърсих вяра и се преродих –
бях пак добра и влюбена, и бяла…
От сто живота в песен и във стих
един събрах. И бях отново цяла.
източник:личния профил на авторката във facebook
Измислени чувства и сложни дилеми,
изчезнали сенки по прашния път,
неискрени думи, изгубено време,
а птиците някъде волно летят…
А някъде още усмихват се хора,
събуждат се в утрото с нова мечта,
душите им волно се реят в простора,
живеят със обич, без страх, суета…
Измислени чувства и болки ненужни,
изплували сенки от лепкав сумрак…
Сега са далечни и толкова чужди…
Изхвърлих ги вече..Забравих за тях…
Сега съм свободна, отново живея
и вечер във мрака рисувам звезди,
а утре със слънцето пак ще изгрея,
в небето, където се раждат мечти…
източник:личния профил на авторката във facebook
Момичето е много изморено
от всичко… И не иска да очаква…
Не слива самотата си с безвремие…
За него няма слънчев лъч. Не се оплаква.
Не търси обич, скрита в безразличие…
А времето там някъде е спряло,
облечено във сиво и двуличие…
Отмерва и мълчи, и наблюдава…
Не иска то забравени химери
и знае, че ще изгори на клада…
То иска само пътя да намери
към вечността.
Без мисъл за пощада…
източник:личния профил на авторката във facebook
В нощта, когато всички си отидат,
падат маските,
измиваме преструвки и лъжи…
Остават само нашите лица,
от грижите издраскани,
и самотата, дето ни тежи…
Събличаме от нас мечтите недочакани,
илюзии, покрити вече с прах…
И срещите, за утре все отлагани,
зад ъгъла отново чакат пак…
Уж все си казваме – ще променим живота си,
все обещаваме, че няма да тъжим,
а после свиваме се тихо във леглото
без вяра, без надежди, пак сами…
Така минават бягащи годините –
в очакване на нещо, в самота…
Сърцата ни – пресъхнали пустинно,
жадуват свойта капчица вода…
Все лутаме се в грижи и проблеми,
а вечер пак не можем да заспим…
Какво ли чакаме? Не ни остана време…
И самотата си не ще прикрием с грим!
източник:личния профил на авторката във facebook
Не искам повече да бъда нечия,
за чуждите очи да бъда бяла.
Такава съм – болезнено различна,
далече съм от всички идеали.
Не искам никой в дните ми да рови,
да ме обича и да ме обсебва.
Да се просмуква в мен като отрова.
От чувствата ми с шепи да загребва,
Не ми е нужно ничие внимание
макар да ми тежи от самотата.
От никого не търся разкаяние.
За нищо не поисках и отплата.
Спокойствието, знам, е непривично
за мен. Не мога да съм кротка.
Приемам всяка дума много лично
и ме боли от всяка ваша болка.
Не искайте от мен да се променям.
Дори и грешна, много ви обичам.
Знам, себе си за нищо не заменям –
аз, истинската в този свят двуличен!
източник:фейсбук страницата на авторката
