Във нощите, в които не заспивам
и искам дълго да те галя с устни,
небето става приказно красиво.
И мъртвите звезди възкръсват.
Усещаш ме. Безмълвно ме желаеш.
Прошепваш ме на сън. И аз съм твоя.
Навън нощта е тиха. Като тайна.
А вятърът – солен. И неспокоен.
Красиво е. Красиво е до болка…
До стон. До вик. До бездихание.
Превръщам себе си в прозрачен облак
от обич. От копнежи. От сияния.
Такива нощи много ми отиват.
Оставам само по мечти и лудост.
Тръпчива съм на вкус. И те опивам
като бутилка лунна светлина.
И нищо друго…
Можете да коментирате чрез: