Не ми е нужно вече да летя.
И седемте небета ги познавам.
Сега изпитвам нужда от Земя.
Земя за дом. За обич. За оставане.
Земя, обрасла с дъхави треви,
с една пътечка, по която тичат
разрошени, усмихнати мечти.
(И двечките на тебе да приличат.)
Сега крилете ми тежат. И са ненужни.
Защото искам твоите ръце.
Гласът. Гневът. Смехът ти. Думите.
Сънят ти. Времето ти.
Искам ТЕБ.
източник: caribiana.blogspot.com
И какво от това, че без тебе се чувствам нежива?
И какво от това…
Планините са вечни уж, но също умират.
Просто времето крачи по-бавно при тях.
И какво от това, не успях да живея във приказка…
Няма нищо. Няма нищо. Нали?
Само обич си имах…Беше толкова истинска.
За това ли сега така живо боли?
Може би грешно побързах да тръгна.
Може би грешно разбрах…
Самотата сега ме очаква зад ъгъла.
Тази топла и влюбена в мен самота…
Ти недей да си спомняш. (Аз знам, че го можеш…)
А и аз съм си свикнала да те забравям.
Неведнъж съм целувала острието на ножа.
Неведнъж съм пробождала твойта липса от ляво.
Аз ще плача за теб, но това е нормално.
Ненормално е друго – че се случи така.
Любовта е …безочлива. И много брутална.
Любовта май ме мрази.
И какво от това?
източник: caribiana.blogspot.com
Морето е човек, забравил нещо
То тръгва към брега и пак се връща.
Припряно мачка синята си дрешка,
джобовете си трескаво обръща.
И ето че на пясъка се пръсват
вместо стотинки – мидени черупки.
Но магазините отварят късно,
а в тях какво ли може да се купи…
Човекът е море. Но той не знае
и в себе си да плува се опитва.
Ветрец, мечта и лодка взел под наем,
безгрижно плъзва се по мисъл плитка.
Животът е море. Но и смъртта е.
С морето вече всичко е сравнено.
Разкриха вече всичките му тайни.
А пък морето хич не го е еня,
защото е човек, забравил нещо.
Все тръгва към брега и все се връща.
…С кого и в колко утре имам среща?
Заключих ли добре вратата в къщи?
Къде отивам? Кой съм аз? Забравих.
Морава, мор, морал, морфин, умора…
Мърморя ли? Е, спирам. Но тогава
кой ще усети тихата ми м о р е с т ?
Бях бурно вчера, казвате? Не помня.
Обърнах кораб?!? Как успях самичко!
…Въздъхва то, оглежда се бездомно.
Морето е човек, забравил всичко.
източник:facebook*
“Le bleu du ciel, l’horizon…”
Едно малко момиченце държало в ръцете си две ябълки. Майка й нежно и с усмивка я попитала: “Миличка, ще дадеш ли на мама едната ябълка?”
Момиченцето погледнало майка си, замислило се, след това внезапно нахапало едната ябълка, и веднага след това и другата. Майката се натъжила, почувствала как усмивката й застива, но се постарала да не показва разочарованието си. Тя много се разстроила от това, че нейната любима дъщеря не пожелала да сподели с нея ябълките си.
Но изведнъж момиченцето подало една от двете нахапани ябълки и казало: “Вземи тази, мамо! Тя е по-сладка.”
– – –
Независимо от вашата възраст, опитност и осведоменост, никога не бързайте да съдите другите. Дайте им възможност да обяснят. Това, което виждате, може да е лъжовно. Често, виждайки само външното, ние се заблуждаваме в истинските мотиви за действията на другите хора.
източник:facebook*
Октомври преброява птиците,
отлитащи на юг.
Остават спомени по жиците,
светът е вече друг.
Денят прелива от безптичие
сега, сега, сега…
Градът, забравил своето величие,
притихва във тъга.
Приижда зимата неистово
към нас и към света.
Спасява ни, спасява ни единствено…
Коя ли? Любовта.
източник: профилът на авторката във facebook
