Ще ти пиша някой път.
Вероятно – без подател.
От писмото ще мълчат
новини със задни дати.

Ще ти пиша за света –
моя свят от сто години.
Може да се извиня.
Май не беше в теб причината…

Може да се престраша
да те питам за мечтите.
И за всичките неща,
дето ме е страх да питам.

Или ще си премълча,
или ще омекотявам,
щом попаднеш на следа
за агония отляво.

После ще ти пиша, че
спешно трябва да изляза.
Нямам време – стана пет…
Или – че ме чака празник.

После ще ти пиша пак.
След епохи, вероятно.
И ще ме познаеш, как! –

анонимното писмо,
заличеното клеймо
или пликът наобратно.

източник: facebook*

Голямото е в малките ни дни,
понякога съвсем обикновени.
Една тревичка, спряла отстрани,
улавя думите като антена.

Една калинка с шарени крила,
застанала на белия прозорец,
донася от далечните поля
забравения дъх на прясна оран.

Едно покрито кладенче със лист,
намерено сред камъните тежки,
подсказва, че живота пак е чист,
макар понякога да правим грешки.

Една светулка, влязла у дома,
от мислите за мрака ни спасява.
Една пътека, слязла под земя,
усещането за смъртта създава.

И всичко пак е вечно. Под звезди,
застанал прав, един човек се смее :
едно дърво на хълма посади
и векове в листата му живее.

източник:slovo.bg

Може би е вярна латинската сентенция,че човек умира толкова пъти,колкото губи своите близки.
Наистина част от нас си отива безвъзвратно,когато изпратим любим човек в последния му път.
Мястото на масата остава завинаги празно.Нищо в този живот няма повторение. Уникалността е повсеместна в нашата сбъркана вселена. Глупаци са тези,които си мислят, че няма незаменими хора. Сори,но няма déjà vu .Не се повтаряме. Изживяваме мига само веднъж. За това е хубаво да се научим да го ценим тук и сега, докато все още дишаме.
И няма значение, колко пари си оставил след себе си, когато си напуснал този живот, няма значение, колко деца си оставил след себе си. Нито колко коли или имоти.
Единственото наследство, което има значение за света е, колко доброта и любов си оставил.
След смъртта си оставаме не във вещите, които сме притежавали, не в префърцунено изваяните си тела, а в сърцата на хората, които сме обичали и които са ни обичали.
С годините паметта забравя. Забравя случки, детайли, дати, дори имена. Но сърцето помни. Помни до сетния ни дъх.
Надявам се да има “след това”. Никой не се е върнал, за да разкаже как е там. Мрак ли е. Светлина ли е.
Но все още не съм изгубила надежда, че когато му дойде времето пак ще се видим. Че нашата обич, която ни е свързвала в този свят ще ни помогне да се намерим и в другия. А до тогава ще ви помня. Всички.

Както ти обещах преди осем месеца, днес ще има торта. Как рожден ден без нашата любима торта.
И ракия ще има.За наздравица.
И хубава музика.
И спомени.Страхотни спомени.

Много хора днес ще си спомним за теб,защото ти остави най-важното след себе си- доброта.

И както обичаше да казваш: “Майната му, наздраве”.

Ами това е.

Честит рожден ден!

Отдалеч те обичам!
Без да мога да усетя аромата ти,
Без да мога да те прегърна.
Без да мога да се докосна до лицето ти.
Просто те обичам!

Така от далеч те обичам!
Без да мога да хвана ръката ти.
Без да мога да докосна душата ти.
Без да мога да потъна в очите ти и да изчезна.
На инат на тези тридневни влюбвания,
Не като луд, като мъж те обичам.

Така от далеч те обичам,
Без да мога да избърша тези две сълзи по бузите ти.
Без да мога да се смея с теб, когато се смееш на глас.
Без да мога да си тананикам с теб песента, която най-обичаш.

Така от далеч те обичам!
без да те счупя,
без да те изсипя,
без да те направя на парчета,
без да те натъжавам,
без да те разплаквам… от далеч те обичам.

Така от далеч те обичам.
Всяка дума, която искам да ти кажа,
Разкъсвам я на парчета на върха на езика си и я обичам.
Капка по капка, като се сипят думите,
Върху един самотен бял лист хартия те обичам.

източник: limpa.bg*