Когато ти писне
от грешност и праведност,
от позната самотност
сред тълпа от познати…
Когато ти писне
живот да раздаваш –
с парченце живот
да нахраниш душата…
Обади ми се някога…
Когато изглежда,
че начало и край
се преливат фатално…
Когато за вярата
няма надежда
и раят е мит,
а пък адът – реалност
и потегля нататък
душата ти гладна –
с изподрани нозе,
с наранено чело…
Обади ми се някога…
Когато ти трябват
две крила, за да литнеш,
а пък имаш едно…
По хребета на този стих
се стеле пролетна омая.
В огромността на нищото открих –
не е илюзия безкраят.
И без да се отбиват във съня,
прелитат вчерашните скърби.
Обърканите ноти на деня…
Последна болка или първа.
И всяко, всяко утро е врата
към нещо непознато.
Тъгуваме, че свършва пролетта,
забравили, че иде лято.
източник: личния профил на авторката във facebook
Пак си търся път между звездите.
Пак избирам със затворени очи.
Знаеш ли, така ми се отлита…
Точно колкото ми се мълчи.
Искам да изгубя всичко. Всичко!
И да си направя свобода.
Всички спомени със боцкащи иглички,
всички думи, всички имена,
всички обичи, които ме раниха,
всички обичи, които не разбрах,
всички чувства с маски като стихове,
всички мои тъжни чудеса…
Искам някой някъде да ме извика.
Да приеме моята ранимост.
И да ме обича. Тихо. Тихо.
Някой, който иска да ме има.
източник: caribiana.blogspot.com
Не ме разнежвай толкова…
Не ми се влюбва.
Или поне не още. Не сега.
Сега ми е красиво да се губя
по тихите пътечки на нощта.
Да срещам себе си.
Да се обиквам.
Да си прощавам. И да си отивам.
Да бъда аз. Да бъда никой.
И точно за това да съм щастлива.
Засей ми само няколко глухарчета,
а после ги завий със ветрове.
Да могат вместо мене да изплачат
най-трудните ми тайни страхове,
най-дългите мълчания от обич
и най-неизговорената болка.
Сънувай ми поеми. И художници.
Но, моля те, не ме разнежвай толкова…
източник: caribiana.blogspot.com
Привикнала на обич “до поискване”,
съвсем съм се превърнала на гара.
Отеква в мене ехото от писъка
на винаги отиващи си влакове.
Очите ми са станали часовници
и нижат дълго кратките минути.
А релсите ръждясват нелюбовно
във своята метална недочутост.
Сърцето ми отдавна дерайлира
и дишам на буксир. Защото трябва.
От обич “до поискване” не се умира.
Единствено превръщаш се във гара.
И чакаш, и посрещаш, и…изпращаш.
Сълзите ти са гъсти. Като дизел.
И не това е, всъщност, страшното.
А онова, че гарите не си отиват.
източник: caribiana.blogspot.com
