Посвещавам на Стоян Добрев
Тихо –
както вали.
Тихо –
както боли.
Тихо.
Тихо.
Тихо –
снежинките засипаха сърцето ми.
Сърцето ми, по-пусто от градините
на София, напълно изоставени
от скитници, мечтатели и влюбени
(Умираше засипано сърцето ми.)
И моята носталгия единствено
ме стопляше със детските си хълбоци
и викаше насреща ми: приятелю,
не вярвай, че морето е измислица.
Морето съществува – и достатъчна
е вярата ти в някакво приятелство,
за да израсне бавно пред очите ти.
Когато нямам нищо да ти дам,
вземи ръката ми и отведи ме там,
където облаците спират да починат,
преди съвсем съвсем да си заминат;
където всички птици не гнездят,
а вземат указания за път,
където мистериозно се укриват
чорапите, които не откривам;
където цъфват всичките налъми;
където съм изгубила гласа ми;
където има феи, еднорози. …
Където всичко е цветя и рози…
Ето, вземи. Ръката ми трепери
от нетърпение да те намери.
И да си дойдат бързо по местата
чорапите, душите и нещата…
източник:facebook
Уморих се да бъда разумна,
да дърпам юздите на огъня си,
за да не си помислиш,
че ще лумне пожар,
да спирам смеха си
точно на ръбчето
преди да решиш,
че съм опасно влюбена,
да укротявам ръцете си
точно преди най-нежното докосване,
за да не се уплашиш,
че са пристрастени,
да се усмихвам,
когато най-много ми се плаче,
за да не ти се стори,
че те упреквам,
да си тръгвам,
когато най-много искам да остана,
за да не се почувстваш
в плен…
Уморих се.
Някой ден с някого ще съм себе си.
Но сега дърпам юздите.
Спирам смеха си.
Укротявам ръцете си.
Усмихвам се.
И си тръгвам.
източник:facebook
Не ме питай, чедо, как се обича.
Не ме питай. Мълчи…
То, не беше любов, нито вричане.
Беше сливане. Очи със очи.
Беше жива вода. Беше клада.
Беше бяла и черна смокиня.
Беше прошка и грях,
и бях, и ме нямаше,
защото – в него живях.
С него се случвах.
С него падах и ставах.
С него и в него вървях.
И си губих посоките,
и забравях коя съм,
и нагоре летях.
Беше ми всичкото – и хляба, и виното.
Беше ми утрото. В него изгрявах.
Беше ми църквата и камбаната,
жажда ми беше и шепа завет.
Беше душата ми, чедо,
а без душа и сълзата боли.
И не питай, как се обича.
Не ме питай. Върви.
И гори, но не на талази.
Като факел изгаряй. Светѝ.
И нека… Бог да те пази!
източник:pozitivnoto.info
Само в Събота няма да бързам.
Тоз живот и без мен си тече…
И проблеми на възел завързани
нека друг вместо мен разплете…
Днес е ден за любов. И за птици.
И за още милиарди неща,
дето носим в душите – искрици,
но пропускаме някак в света…
Днес е ден, в който правя магии,
от онези – които мълчат.
Ще засаждам цветя във саксии,
и ще чакам до тях – да растат.
Днес е ден за летящи небета.
Всичко в Събота май е възможно.
И запяла песента на сърцето си,
цяла обич ще съм. Неотложно.
Всичко друго – търпи на отлагане.
Да не чувам забързани стъпки!
Тоз живот не е вечно надбягване.
Той е миг. Тишина. И прегръдка.
източник:facebook
Аз не зная, къде си сега,
дали сняг те вали или дъжд, но
да позная ли, че си сама?
Да позная ли, че ти е тъжно?
Нещо дава ми сигурен знак,
че не ти е спокойно сърцето.
Без да искам и друго познах,
ще се сетиш сама за което.
Моя мила и смешна тъга!
Ето – болката сякаш утихна.
Ти помисли за мене сега.
Да позная ли, че се усмихна?
източник: facebook
