Всяко нещо, до което се докосваме,
ни дава частица от себе си.
Всяко нещо, до което се докосваме,
взема частица от нас.
Съществуването е равновесие.
източник:liternet.bg
“Причината да ме няма”- Caribiana
Понякога усещам, че ме няма…
Така ме няма, че дори дъждът
не пада върху мен, а подминава.
И аз сама във себе си валя.
Не знам къде съм. Сигурно до тебе.
(Така бих искала да съм до теб…)
А този дъжд разресва с остър гребен
косите на соленото небе.
Изгубила съм се…
(Ако съм с теб, пази ме.
Пази ме, моля те! Самичка не успях…
Навярно съм дошла да си те взема
обратно във вълшебния си свят.)
Вали. Аз виждам дъждовете.
Не виждам само себе си в дъжда.
Дали защото някак си сърцето ми
е станало прозрачно от тъга…
Или защото облаците горе
от мен самата знаят по-добре
че между всички непознати земни хора
аз съществувам само да съм с теб.
източник: caribiana.blogspot.com
“Ще си поискам обич”- Caribana
(И щастие. За теб.)
Различно е… Пътувам сам-сама.
Плашилото отдавна се отказа.
Лъвът – и той. Отказа се от страх.
Не срещнах тенекиени дървари.
Навярно са разбрали – без сърце
във тенекиените им гърди ще бъде леко.
Вървя самичка. В маково поле.
Изгубих пътя с жълтите павета.
Не знам дали наистина убих
онази лоша вещица от Изток.
Пораснала съм малко. И боли.
И всичко ми се струва по-различно.
Уж пак отивам в Изумрудения град,
макар да знам, че Оз не е вълшебник.
Навярно още вярвам в чудеса…
Или пък просто е последната надежда…
източник: caribiana.blogspot.com
“Зимна приказка”- Ники Комедвенска
На зимата в разрошения мрак,
когато най не й се вижда краят,
със купчинка от вчерашния сняг
едно човече някой си изваял.
От репички му сложил две очи,
носле от морков, вирнато нагоре –
стои си и наперено мълчи,
и сякаш ей сега ще проговори.
На сутринта – какъв красив обрат:
развеселен от снежното човече,
усмихна се настръхналият свят
и зимните си кожи разсъблече.
Настана глъч и звън. И снежен прах
превърна всичко в приказна фъртуна.
Животът прихна три пъти от смях
и всеки смъртен обично целуна.
Страхотна зима! Чак до пролетта,
до първото напъпило кокиче
с човечето от сняг светът летя
и всъщност се научи да обича.
Той вече знае: в своя делник сив,
на страх и на съмнения обречен,
какво му трябва, за да е щастлив –
една усмивка. И едно човече…
източник: профилът на авторката във facebook
“Видяхте ме най-сетне унижен…”- Дамян Дамянов
Видяхте ме най-сетне унижен,
предаден и разпънат, и напуснат…
И всички се отрекохте от мен,
припомняйки ми притчата с Исуса.
Вися сега на кръста и със жал
от него гледам вашта паплач мръсна.
И с устни питам: кой ме е предал,
не вярвайки, че утре ще възкръсна?
И с поглед питам: кой чрез мойта смърт
на Юда с ореола чер ще свети?
Трийсте зли сребърника с гняв лъщят
на всекиго един от вас в ръцете.
И всички, недочакали дори
и първите петли да се обадят,
сте ме посочили: „Върви и мри!“
…От вас разпънат, днес за вас пак страдам.
Измъчва ме ужасният въпрос:
зли, грешни, ваяни от мрака люде,
дали си заслужавате Христос,
след като спи у всичките ви Юда?
Простени да сте! Мога да заспя
спокоен над мътилката ви гъста.
На този свят е нужна и тълпа,
върху която да израсне кръста.
източник: chitanka.info
включено в книгата “Още съм жив”
“Психотерапия”- Дамян Дамянов
На проф. И. Т.
Напразно се измъчваш, докторе —
не е за тебе мойта болест!
Не е! И ти да беше бог дори,
едва ли би я махнал. Орис.
Съдба поетова — проклятие:
с душица — счупена двуколка —
да мъкнеш тежкото разпятие,
сковано от човешка болка…
Да мъкнеш всички мъки, радости
на този свят, ведно събрани,
във тази своя бричка яростна
и здрава пак да си остане…
Какво да правиш: зор, скрибучкане
по урвите във пек, в стихия…
Дорде разпадне се каручката…
Докарах ти я, поправи я.
Ти бършеш свойте три диоптъра
и се усмихваш, вдигаш рамо:
„За болен свят — ня цяр, ни доктори.
За впряг такъв — пирони няма.“
Тогава — сбогом. И след случката
разделяме се с теб: „Със здраве!“
Аз — със лъжата за каручката,
ти — с твойта си, — че я поправяш.
източник: chitanka.info
включено в книгата “Още съм жив”
