Продавам самота. Запазена и цяла
обгрижвана и чиста, полирана до бяло.
Познавам я добре. Със нея съм живяла.
Била ми е легло. Била ми е и тяло.

Върви в комплект със студ, с тъмнина и болка.
Цената е добра. Печелиш обиколка
на цял един живот, на всеки миг на радост,
на всеки миг любов, на всяка малка гадост.

Разменям самота за седем грама нежност,
за полъх от крило, за морската безбрежност,
за устните на мъж, в които да се скрия,
за малка щипка трепет, прашинка от магия.

Дарявам самота. Кажете кой я иска?
Не пие. Не краде. Да вика не й стиска.
Не плаче. Не яде. Не иска нова дреха.
Единствено убива надеждата в човека.

източник:comma.blog.bg

* * *

“Где е нежната любима,
някога от теб възпяна,
с чудни пламъци когато
бе душата ти огряна?”

Пламъците прегоряха,
студ и мрак царят в гръдта ми;
тази книжка днес е урна
с пепелта на любовта ми.

* * *

Когато пред вас любовта си признах,
не казахте нищо, прозявка видях;
но щом я изрекох красиво и в стих,
с безкрайни похвали за миг се сдобих.

* * *

Вярно ли е, че ме мразиш,
вярно ли е, че си друга?
Пред света ще се оплача,
че ме пъдиш без заслуга.

О, неблагодарни устни,
как говорите хапливи
за мъжа, целувал с обич
вас блажено в дни щастливи?

* * *

Годините бързо минават,
род иде и в гроба прехожда,
ала любовта ми не стихва,
сърцето ми тя пробожда.

Ах, само веднъж да те зърна,
и на колèне пред тебе сам,
умирайки, да ти кажа:
“Обичам Ви, мадам!”

* * *

Накрая на хоризонта
изниква в мъглив полумрак
градът с високите кули,
загърнати в късния зрак.

Влажният вятър набръчква
посивелия речен лик;
тъжно с веслата поскърцва
лодкарят в моя каик.

Но слънцето мигом просветва,
надига се в сетна заря,
показва ми свидното място,
където любовта ми умря.

© Превод от немски: Венцеслав Константинов
източник:afish.bg

Ще умра от тази любов,
ще се пръсна на 300 парчета,
ще взривя и пространство,
и време, и място.
Който иска да гледа –
да си купи билетче.
Свършиха гратисите.

Ще умра от тази любов –
безхаберна и дълга,
ще се срутя на сцената –
бездиханно и бляскаво.
Целуни ме под тая луна –
алчна, жълта и кръгла –
в това пространство.
В това време.
Точно на място.

източник:chat-pat-literatura.blogspot.bg

Голямата Голгота предстои.
През малките минавам ежедневно.
Знам, кръстовете всеки ми брои –
усмихнато, самодоволно, гневно.
А аз ги мъкна. Тъй привикнах с тях,
че заприличах изведнъж на птица.
Когато ме оплакват – бликва смях
във вперените ми напред зеници.
Когато ме отписват всеки път,
все повече си вярвам – на прав път съм.
Връз раменете ми седи Светът
и просто нямам право да го срутя.
Чело подлагам. Трънният венец
не ми тежи – кръв имам, нека капе.
По дирята й като по конец
върви Животът. И ми сваля шапка.
Аз просто зная своята цена
и нямам право на излишни харчове.
Голямата Голгота е една.
И я изкачвам. Крачка подир крачка.
Крещете зад гърба ми с бяс: „Разпни!“,
(както ликувате пред мен „Осанна!“).
Дано това да ви успокои –
на Хълма само три дни ще остана.

източник:afish.bg

Аз мразя едноактните пиеси —
спектакъл за слепци от неми думи.
В очите ми графитени се бесят
Залмоксис и езичницата чума.
Коприва не бера, не сплитам ризи,
(изядох лебеда — и ми горчеше…),
понякога съм в безсърдечна криза —
тогава ям костилки, не череши!
Вода не нося, счупих триста стомни.
Брашно не меля, а съм остър камък…
(Мълчаната вода ще ме запомни —
орисах я да люби всеки пламък!).
Рисувам вълци, не овце по пясък,
лисиците ми диви все остават,
гася фенери — безнадежден блясък —
а видимото все ме отегчава…
И не пълзя, а ябълки раздавам,
завита върху втората си риза.
Събрала в шепа семките, създавам
гердан звезди — това ми е чеиза.
Вечеря давам — нека е за двама —
без хляб, и сол, и чесън — вино дай!
Разпети петък е, ще ти пристана,
Измий ме, целуни ме…
И предай!

източник:facebook