Публикации от май 2014
“Урок по себе си” -Caribiana
Урок по себе си
Caribiana
Научих се да бъда много тиха.
И тишината ми прилича на сияние.
Преглътнатите думи се смалиха.
Порасна като Слънце премълчаното.
Научих се да преболявам бързо.
(Но белезите ми остават. Нелечими.)
Научих се, че вятър не се връзва.
Научих се да виждам и незримото.
Научих няколко вълшебни думички,
една история и малко стъклостишия.
Изучих всички безпосочни пътища.
И как през буря от сълзи да дишам.
Научих, че… не мога да съм силна.
Ранима съм. Чуплива. Ефимерна.
Научих се такава да се имам.
(И да обичам теб. Безвременно.)
“Безсмъртие”-Caribiana
Безсмъртие
Caribiana
Аз съм Любов… не си ли го разбрал?
И точно за това все оцелявам.
Разстрелваш ме със думи. И боля.
Изгаряш ме безмилостно на клади.
Разкъсваш ме със дяволски очи.
И прокървява даже тишината.
И ослепявам от обиди. И лъжи.
И оглушавам от полярен вятър.
Не дишам и не спя. Със дни. С години.
И пак съм жива. Въпреки това.
Навсякъде съм. Топла и незрима.
Аз съм Любов… не си ли го разбрал?
“Заклинание”- Caribiana
Заклинание
Caribiana
Не спирай никога да ме обичаш,
чуваш ли,
не смей и за секунда да преставаш,
дори когато другаде си влюбен,
дори когато ти се иска да ме мразиш,
когато нямаш спомен, че ме има
и ме усещаш само с интуиция,
когато избелява името ми,
когато пожелая да съм ничия,
когато те боля до изнемога,
когато ме разплакваш от безсилие,
когато ме вгорчаваш от тревожност,
когато по случайност съм ти мила,
когато си отивам, натрошена
от острите ти думи и от вятъра,
когато ме целуваш уморено
и страшно ти се иска да избягаш,
когато укротяваш страховете ми
и сам се плашиш, че умея да съм твоя,
когато ме издигаш до небето,
когато ме засипваш с безпокойство,
когато се раняваме взаимно
и след това тъжим разнопосочно,
когато се преструвам, че съм зима,
когато слагам (пред)последна точка,
когато ме захвърляш най-небрежно
в кашона с непотребните си вещи,
когато най-внезапно ставаш нежен,
когато липсата ти ме приклещва,
не спирай никога да ме обичаш, чу ли,
защото спреш ли, цялата Вселена
ще спре да съществува, ще се счупи
във вените и стъкленото време,
ще бъде ледниково, мъртво, безутешно,
по-страшно даже от библейска притча.
Не смей дори да си го мислиш!
Не спирай никога да ме обичаш.
“Една обикновена любовна история”- Caribiana
Една обикновена любовна история
Caribiana
Казвам се Октомври. И съм тъжна.
Есенна съм някак. По душа.
Правя облаците страшно многодъждни.
После сядам на небето и мълча.
Късам жълтите листа с ръце от вятър.
(Просто нямам маргаритки. А пък днес
много ми се иска да узная
Той обича ли ме… Или не.)
Тук-таме закачам малко слънце.
Вместо пръстен или обеци.
Хладно ми е, сякаш, на разсъмване.
И покривам раменете си с мъгли.
Казвам се Октомври. И съм тъжна.
Влюбена до лудост във Април.
Няма как сезонно да се свържем…
Извинете ме…
Ще завали.
“И пиша думи”-Селвер
И пиша думи
Селвер
Разбира се, че трябват дъждове.
Разбира се, че розите ме чуват.
Познавам всички южни ветрове.
Не ме е страх от дълги думи.
Разбира се, че трябват брегове.
Разбира се, че рибите се влюбват.
И щом не можеш да ме разбереш,
не значи, че не съществувам.
Разбира се, че трябват сини дни.
Едно небе. И нищо, нищо друго.
Сама си правя къща от мъгли.
Защото са бездомни всички думи.
Понякога от всичко ме е страх.
И пиша думи. Пиша. Пиша. Пиша.
Човеците ме плашат. Затова
понякога след полунощ съм птица.