Във всеки златен лист откривам спомени
за лятото , за любовта , за слънцето…
Те там са, във сърцето ми, сълзи отронени,
от бурята на времето откъснати…
Във песента на вятъра пак чувам как шептят
мечтите и надеждите забравени…
Като мъниста сред листата те блестят…
Напомнят ми за хиляди неща неправени…
Във всеки залез виждам изгрев нов…
След всяка болка идват и щастливи дни…
Защото нужна е единствено любов
и някой , който да ти каже „Остани”
източник: профилът на авторката във facebook
Тази Земя ми е твърде голяма.
Или пък аз съм си твърде сама.
Някой е казал “Светът е за двама”.
Значи че не е за мен този Свят.
И Той го разбира. И Аз го разбирам.
Тоест – разбрахме се. И после…какво?
Светът безхаберно върви и си свири,
а аз безхаберно пътувам. На стоп…
С вятъра, с птиците, с мъглите на залеза,
със тихия смях на някакъв дъжд.
И ми е чисто, красиво и празно…
(Тук следва баналната римичка – Мъж.
Но както разбрахме – него го няма.
С две думи казано – каква Свобода…)
Светът си е сложил табелка ” За двама “.
И страшно надменен си вири носа.
То, всъщност, до там му стигат очите.
Ако можеше само да види Отвъд,
където живея сама със мечтите си
и някакви тайни градини цъфтят
щеше набързо да махне табелата,
щеше със мен да пътува. На стоп…
Но не вижда Светът. Този Свят е от слепите.
И кротичко следва своя си ход…
Ами…толкова. Май че това е…
Сигурно аз съм си твърде … сама.
Не че Земята е твърде голяма.
Просто съм сбъркала нещо Света..!
източник:facebook*
Не съм научена да си щадя сърцето –
раздавам всичко, дето имам!
Не жаля чувства, думи, жестове.
И не броя по колко взимам!
Благотворително дарявам. Без поръчка!
Понякога дори без нужда.
Затуй и честичко подсмърчам…
Тъгата хич не ми е чужда..
Е, вярно, малко съм загубена,
но като сметна свойто състояние –
по-богата съм от другите,
защото имам още за раздаване!
източник: facebook*
“Проблемът е, че ти не разбираш какво означава тази дума. Хората мислят, че сродна душа е онзи, който идеално ти пасва, и всички искат това. Но истинската сродна душа е огледало — такъв човек ти показва всичко, което те задържа, насочва към теб собственото ти внимание, за да можеш да промениш живота си. Истински сродната душа е може би най-важният човек, който някога ще срещнеш, защото събаря стените ти и те шамаросва, за да се събудиш. Но да живееш със сродна душа завинаги? Нее. Твърде болезнено е. Сродните души идват в живота само за да ти разкрият нов пласт от теб самата, а после си тръгват.”
откъс от книгата “Яж,моли се и обичай” на Елизабет Гилбърт
Големите момичета не плачат.
Те просто се прощават с любовта
в една безумно дълга вечер
и тихичко си тръгват сутринта.
Не вярват на измислици и думи.
Не вярват в приказки. Не вярват в чудеса.
Не вярват в падащи звезди и пълнолуния.
Не вярват в нищо вече. И така…
Големите момичета си тръгват.
Завинаги си тръгват, щом решат.
Дори да им е до полуда трудно,
големите момичета намират път.
Не вземат нищо. Нищичко не вземат.
Освен един огромен куфар със сълзи
и много, много, много време,
в което болката да отболи.
Не казват сбогом. Не създават драми.
Щом любовта им нищичко не значи,
те тръгват, непоглеждайки през рамо.
Големите момичета не плачат.
източник: caribiana.blogspot.com
