Категория: Българска класика

“Обади се,любов!” – Дамян Дамянов

damyanov

 

Позвъни, обади се, Любов!

Ти, която да си, намери ме!

Аз те чаках с години, готов

да запиша и номер, и име!

Ти мълча. Със години и с дни.

Ти не звънна, дори и погрешка.

Иззвъняха се сума жени –

ни една между тях ти не беше.

И напразно с писалка и лист

все те чаках… Ни глас, нито ласка.

Що цигари изпепелих

и на листа що глупост надрасках.

Пак съм сам… Обади се, Любов!

Вън вали. И април е тъй хладен.

Телефона поглеждам (в дълбок

сън заспал). А край него – кълбо

жици, жици… Контактът – изваден…

“Аз исках да ти кажа две слова”-Дамян Дамянов

Аз исках да ти кажа две слова —
сърцето ми да разбереш от тях,
но не умея и нима е грях —
кога ли съм се учил на това?

 

Аз исках да ти дам от свойта жар,
за да не мръзнеш в дългия си път,
но ти не взе искра от мойта гръд,
а кой живей без огън и другар?

 

По-нежно и от славей бих ти пял,
щях слънцето за теб да донеса,
но аз не знам на славея гласа
и дълги дни без слънце съм живял!

 

Аз исках да ти кажа две слова —
сърцето ми да разбереш от тях,
но думите преглътнах — не можах…
Кога ли съм се учил на това?

“Пътека”-Пеньо Пенев

peniopenev

Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.

 

Уморения ден догорява,
плаче вятърът – сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.

 

Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека…
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!

 

Още крачка – и ето го края! –
Извървяна е тя, извървяна…
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!

 

Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко… и всичко загубих –
няма щастие, щастие няма!

 

Сам да бъдеш – така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.

 

Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. –
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи!

 

Всеки огън гори – догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти – прецъфтява,
туй, което се ражда – умира.

 

Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка!

 

… Догорелия ден над гората
нека само кърви като рана…
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна…

 

“Многоточие…”- Дамян Дамянов

Многоточие…
Обичам този знак. Макар неважен,
макар неясен… Скъсан… Просто малко…
Човекът нещо искал е да каже…
Но… изведнъж се сетил… Премълчал го…
…Защо – не знаеш… Скъсаната нишка
останала. А той самият – де го?
Три точици… Прекъсната въздишка…
Единствен спомен… Някому… От него…

 

“Денонощие”-Блага Димитрова

18f11a87077fb29143ec604e90bc9e45450

Денонощие

 

На разсъмване, щом разпозная
потопения в изгрева хребет,
още първата мисъл е тая,
че не трябва да мисля за тебе.

 

И през целия ден, вероломна,
тя където отида, ме дебне
и каквото да правя, напомня,
че не трябва да мисля за тебе.

 

А когато нощта е надвисла,
всяка болка във сън да обсеби,
аз не мога да спя и все мисля,
че не трябва да мисля за тебе.

“Пътека”-Пеньо Пенев

 

Пътека
Пеньо Пенев

 

Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на устата
светозарната сребърна пяна.

 

Уморения ден догорява,
плаче вятърът – сбогом навеки!
Свечерява се сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.

(още…)