“Човек е истински два пъти: когато се ражда и когато умира. Когато обича и когато застане очи в очи с мъката си. През останалото време бърза за някъде, остава в къщи, среща се с приятели, напуска ги, напускат го, отглежда деца или цветя, или домашни любимци, чака заплата, чака пенсия, купува, продава, харчи пари, харчи живота си и докато се обърне, някой друг е живял , някой друг е летял, някой друг, някой друг….”
Рая Видинска
източник: профилът на авторката във facebook
“Спри музиката. И влез. Вътре в себе си. Ако е тъмно, не бой се. Ще свикнеш с тъмнината. Спъна ли се в нещо? О, да, този кашон със стари желания, мечти и копнежи… откога се канеше да го изхвърлиш. Но, ето го, събира прах и смърди на спомени и мухлясало минало. Пак няма да го изхвърлиш. Нищо. Избутай го настрани. И влез по-навътре. Свикна ли вече с тъмнината? Видя ли, че няма страшно. Става ти горещо? Понякога е толкова задушно в това твое помещение. Май отдавна не си проветрявал “себе си” . Защото отдавна не си влизал там. Все забравяш кой беше ключът. Но, виж, стремиш се да помниш ключа за този до теб. За онази около теб. За входа към другите. Сори, човече, те понякога “сменят патроните”. “Бронират вратите си”. Пък ти стой на прага им, колкото искаш… Я стига глупости! Хвърляй ги тея ключове към другите и вземи намери онзи ръждясалия към себе си.
“Размисли върху ранната реализация и вредата, която ни нанася, поради това, че е рано да бъде осмислена. За това, че късметът съществува в пресечните точки на обективните реалности. За загубата на контрола въру живота и за това, как да си го върнеш. За вярата в добрината на утрото, както и за това, че денят започва няколко пъти. За увереността, че без спазването на правила, в живота ни няма забавление. И в крайна сметка, за плахата надежда, че може би някой ще се вслуша и ще открие нормалността на не-успеха, на безсмислието и лудоста на прокрастинацията и, може би, още някой ще се вгледа навътре в себе си и в това, което е постигнал и ще се хареса именно такъв. От 1983 работи в областта графичния дизайн, оформлението на книгата, илюстрацията, анимацията и приложенията за интернет. Специализира в изработването и издаването на пространствени книги (pop-up). Дълго време е бил арт директор в рекламни агенции и в големи издателски групи.”
Малцина наистина знаят тайна на това да можеш да общуваш с другите хора. Ние се учим на това изкуство практически цял живот. Някои са по-възприемчиви и искат да напредват, други по не им се отдава, не успяват… От какво в крайна сметка зависи? Зависи от това дали си готов да проявиш гъвкавост да се променяш или си твърд и упорит и се инатиш да наложиш твоето нещо, въпреки че във всеки случай усещаш, че нещо не му е съвсем наред. По темата може да се напише много, но тук ще спомена някои основни неща, според както съм ги усетила.
Най-напред
Ако искаш да влезеш в близък контакт с някого, ако искаш да бъдеш негов приятел, първо и единствено условие е да спечелиш сърцето му. А след като си го спечелил, да цениш това и да се отнасяш с почит, любов и уважение. Трябва да покажеш, че заслужаваш близост. Че цениш свещеността на сърцето на човека. Сърцето е свещена територия. Там се влиза тихо и на пръсти. Трябва да свалиш калните ботуши, да оставиш егото на вратата, да не се правиш на интересен, да почиташ и обичаш. С други думи трябва да отвориш и ти сърцето си, да допуснеш да станеш уязвим. В противен случай ако те допуснат, ако ти дадат близост, ще нараняваш безогледно човека.
Ние сме свидетели ежедневно на такива случаи, в които някой допуска някого в сърцето си, а той след като е бил допуснат не цени възможността и не уважава близостта, която е получил. Той ще влезе с кални галоши, ще се повърти, ще поогледа, па ще ти се изпикае, изака, ще оригне, ще пръдне и ще ти се изплюе на свещеното място, а после ще се прави на жертва, ако му реагират с болка! Може би това е една от основните причини хората да ходят затворени един към друг, да няма любов и приятелство между тях и да цари безлюбие и хладнота.
Ако се усещаш един от тези, знай, че хората могат да ти простят, но може би никога няма да се отворят отново към теб.
Понякога срещаш човек и виждаш как в него нещо разцъфва, само заради това, че те вижда, и без никакво разумно обяснение. Лицето му се озарява, и знаеш, че той се радва. Тази радост може дори да няма вербална изява, не е необходимо изобщо да говорите помежду си, тя просто се случва…
После ще се привържеш към тези преживявания и ще започнеш да искаш да виждаш този човек, мислейки си че той прави тези неща да се случват. И тогава тези срещи внезапно изгубват магнетизма си.
Дали поради придобиване на рутина, дали поради включване на вербална комуникация, заради различни концепции на менталните схващания относно нещата, живота и т.н.
Магията си е отишла и когато това стане, ти внезапно преставаш да изживяваш тази радост и тази сладост. Най-вероятно престава да я изживява и другият човек. Тогава няма никакъв смисъл тази активност да се продължава. От тук нататък в нея участват само желанията, проекциите от миналото (как е било), надеждите за бъдещето (как искаш да пак да бъде) и тя започва да носи само болезнени, неприятни преживявания.
