Приказки,притчи и разкази

Едно малко момиченце държало в ръцете си две ябълки. Майка й нежно и с усмивка я попитала: “Миличка, ще дадеш ли на мама едната ябълка?”

Момиченцето погледнало майка си, замислило се, след това внезапно нахапало едната ябълка, и веднага след това и другата. Майката се натъжила, почувствала как усмивката й застива, но се постарала да не показва разочарованието си. Тя много се разстроила от това, че нейната любима дъщеря не пожелала да сподели с нея ябълките си.

Но изведнъж момиченцето подало една от двете нахапани ябълки и казало: “Вземи тази, мамо! Тя е по-сладка.”

– – –

Независимо от вашата възраст, опитност и осведоменост, никога не бързайте да съдите другите. Дайте им възможност да обяснят. Това, което виждате, може да е лъжовно. Често, виждайки само външното, ние се заблуждаваме в истинските мотиви за действията на другите хора.

източник:facebook*

“Спри музиката. И влез. Вътре в себе си. Ако е тъмно, не бой се. Ще свикнеш с тъмнината. Спъна ли се в нещо? О, да, този кашон със стари желания, мечти и копнежи… откога се канеше да го изхвърлиш. Но, ето го, събира прах и смърди на спомени и мухлясало минало. Пак няма да го изхвърлиш. Нищо. Избутай го настрани. И влез по-навътре. Свикна ли вече с тъмнината? Видя ли, че няма страшно. Става ти горещо? Понякога е толкова задушно в това твое помещение. Май отдавна не си проветрявал “себе си” . Защото отдавна не си влизал там. Все забравяш кой беше ключът. Но, виж, стремиш се да помниш ключа за този до теб. За онази около теб. За входа към другите. Сори, човече, те понякога “сменят патроните”. “Бронират вратите си”. Пък ти стой на прага им, колкото искаш… Я стига глупости! Хвърляй ги тея ключове към другите и вземи намери онзи ръждясалия към себе си.

"ВИЖ ОЩЕ"

“Таралежите са странни птици… Докато не ги ритнеш, не излитат…
Не знам кой е прозрял тази велика истина, но е ужасно прав. Аз съм таралеж. И отдавна си мечтаех да полетя. Все небето ми беше в мечтите. Е… Ритнаха ме… Полетях малко… Обаче никой не ме беше предупредил как боли приземяването.
Сега имам фрактура на щастието, три счупени прешлена на доверието, а обичта ми е на командно дишане. Ама нали летях…
Явно такава е цената на мечтите. Имам нужда от прегръдка…
Обаче кой е достатъчно луд да прегръща таралежи… Ще го боли повече, отколкото мен ме боли, навярно. Пък и никой не е обещал, че прегърнеш ли таралеж, той ще се превърне в принц.
А и аз не искам да ме превръщат в принц. Ако някой ще ме превръща в нещо, бих желал да ме превърне в… Смисъла на живота си. Да… И скромност не ми липсва. Аз съм таралеж…
Време ми е… да се събудя някога, когато нищо вече няма да помня.”

Из “Амазонката на Варое” от Боян Биолчев*

източник: inlife.bg

– Голямото ти сърце някой ден ще те погуби.
– Нима искаш от мен да го хабя с малко любов? Не обичам прахосничеството.
– Не. Само да се пазиш повече.
– И да издигна стени, вместо мостове?
– Недей да строиш мост до всеки. Така лесно ще те стигне предателството.
– Зад стените то е най-опасно. Не искай да предам себе си.
– Пази се. Само това казвам.
– От какво те е страх?
– От теб самата. Че ще си навредиш. Никой не е умрял от предпазливост.
– Но именно тя е убила най-много мечти и доброта.
– Не всичко, което виждаш, е каквото изглежда.
– И не всичко е такова, за каквото го набеждаваш. Откажи се. Няма от какво да ме пазиш.
– Не осъзнаваш. Не те пазя от другите. Пазя те от теб самата.

Най-открит си, когато носиш щит от любов. Не си неуязвим. Просто си безразсъдно смел. И необятно прощаващ. Една непоколебима вяра в доброто у другите те тласка да вървиш, да тичаш, да се носиш напред. И така открил се, ставаш дом. На надежди. Ставаш болница. За чужди рани. Ставаш искра, за да разпалиш пламък. Не в себе си, защото той гори като Олимпийския – без да гасне. А в другите. Които са останали на тъмно заради ледените ветрове на случванията. Усмихваш се. И на най-осакатените, и на онези, чакащи с нож зад гърба да те уцелят. И забравяш вината и обвиненията й. Ръката е винаги протегната. Към онези, които имат нужда да я хванат. Защото носиш за дар прошката в очите си.
И нямаш сила само за едно: да подминеш молитва, без да я сбъднеш. Защото не признаваш друга слабост, освен егоизма и закоравялата нежност.

"ВИЖ ОЩЕ"

От дребна душа се пази, чедо! Такъв на слепия очите ще извади, на босия цървулите ще вземе. На мишка прилича, че мишката е алчна, все гризе, все чопли. Доверие няма никому. И мира няма, тъй щото и насъне страхотии види. Страх го е тоя човек да го не оберат, да му не вземат милото и драгото. Загледаш ли се, ще разбереш, че тоя и от живота си пести. По малко яде, ризата си без нужда кърпи и дребни букви пише, та мастило и книга да хартисат. И на приказки се скъпи. Думата си за жълтица я брои. Мълчи ли, да знайш, крои нещо. По душа е сиромах и дълбае тя, свитата му душица кладенец, мъчи се, ама до жива вода не мож стигна. С ръкавица на ръка ще се здрависа с тебе, ей тъй едва, едва, на око ще те претегли, сетне, с фалшива усмивка на уста, ще опита нещо да ти вземе, нещо ще изпроси. Не дадеш ли, повече няма да го видиш.
Сладко нещо е властта, ама не е по мяра всекиму. На дребни души власт не трябва да се дава! Тя приляга повече на широка, блага душа. Голяма като земята, що тъпчем. Щото нея я носи човек, дето се е учил на търпение, на дисциплина и знае половината от туй, що има, Господово е. Половината от здраве, имане, ум, хубост и берекет Господ е турил на своя сметка. Та научил си е урока щедрият и добрува, и нашироко живее. На дребно не може, инак линее. Нему кожата чак теснее, та ако я поискаш и нея ще ти даде. Той е роден стъпала към звездите да зида. Нему имай вяра!

Из „ Обич“( продължение на „ Алтъна“)
Ивелина Радионова

източник:личния профил на авторката във facebook

Един ден при Учителя дошъл един млад човек и проговорил:

– Идвам при теб, понеже се чувствам безполезен и жалък, толкова – че не искам да живея. Всички наоколо казват, че съм неудачник, несретник и идиот. Учителю, помогни ми, моля те!

Учителят, поглеждайки бегло към младия мъж, отговорил набързо:

– Извини ме, но сега съм много зает и не мога да ти бъда полезен.

Спешно трябва да си изясня един много важен факт, – и замисляйки се, добавил:

– Но ако ти се съгласиш да ми помогнеш за моите дела, аз с удоволствие ще помогна за твоите.

– С… с удоволствие, Учителю – промърморил онзи, с горчивина отбелязвайки, че за пореден път го поставят на втори план.

– Добре, – продумал Учителят и извадил от кутрето на лявата си ръка малък пръстен с прекрасен камък. – Вземи кон и отскочи до пазарския площад! Трябва спешно да се продаде този пръстен, за да върна мой дълг. Опитай да вземеш за него, колкото може повече и в никакъв случай не се съгласявай на цена по-ниска от една златна монета! Отивай и се върни, колкото може по-бързо!

Младежът грабнал пръстена и тръгнал. Пристигнал на пазарския площад и започнал веднага да предлага на търговците пръстена, а те с интерес започнали да разглеждат стоката му. Но чуели ли за златната монета, те тутакси загубвали всякакъв интерес към пръстена.

Някои открито се смеели в лицето му, други просто го подминавали и само един възрастен търговец любезно се заел да обясни, че една златна монета е мноого висока цена за този пръстен и че за него може да се плати около една медна монета, айде, в краен случай – сребърна. Слушайки думите на стареца, младият човек много се разстроил, защото той помнел заръката на Учителя в никакъв случай да не продава за по-ниска цена от една златна монета. Обикалял целия пазар и с добро предлагал пръстена на стотици хора, но накрая младежът отново се качил на коня и препуснал обратно. Силно обезсърчен от неуспеха, той отишъл при Учителя.

– Учителю, не можах да изпълня твоята заръка, – с тъга отбелязал той. – В най-добрия случай бих могъл да получа за пръстена няколко сребърни монети, но ти ми нареди да не го продавам за по-малко от една златна монета! А този пръстен не струва толкова.

– Ти точно в този момент каза много важни думи, сине! – казал Учителят. – Преди да се опитваш да продадеш пръстена, би било хубаво да установиш истинската му стойност! А кой може да направи по-добре това от бижутер? Отиди при бижутера и го попитай той колко ще ни предложи за пръстена. Само че, когато ти каже, няма да го продаваш, а се върни право при мен.

Младежът отново се качил на коня и тръгнал към бижутера. Дълго разглеждал през лупа бижутерът пръстена, след това го претеглил на малка везна и най-накрая се обърнал към младежа:

– Кажи на Учителя, че сега съм в състояние да му дам не повече от петдесет и осем златни монети. Обаче, даде ли ми време, ще мога да купя пръстена за седемдесет, отчитайки спешността на сделката.

– Седемдесет монети?! – младежът радостно се засмял, благодарил на бижутера и с всички сили се втурнал назад.

– Седни тук, – казал Учителят, изслушвайки оживения разказ на младия човек. – И знай, сине, че този пръстен си ти. Ценен и неповторим! И само истински експерт може да те оцени. Така че, защо ходейки по пазара, очакваш, че това може да направи първия срещнат?

източник:svetlilo.com