Приказки,притчи и разкази

Искаше му се да я подчини на волята си, а не усети как въглените й очи откраднаха сърцето му. Уж студено мъжко сърце, пък се влюби. Нощем влизаше на пръсти в съня му, сваляше ризата му и го погубваше. Денем я гледаше като излезеше на двора как кърши снага, отивайки до кладенеца. Хубост свише! Не смееше да я заговори, а така му се искаше да му рече нещо благо! Вместо това, случеше ли се да й рече нещо, от устата му излизаше само мраз. Хиляди снежинки, събрани в една, едничка дума. Със снежинки прикриваше огъня, който го изгаряше. Страх го беше от него самия, от дълбочината на това чувство, родило се в сърцето му. Любов ли е това? Помисли си: ще я изкорени, да я няма. А не успяваше. Любов? Пуста любов, която пускаше корени. Знаеше той, че кон и жена се мамят с протегната ръка, с шепа шекерчета. На животното трябва с любов да му покажеш да те слуша и да ти служи, позавехнала люцерна да му дадеш, да го помилваш. Инак не се опитомява, инак рита и бяга от тебе. Кон и жена в очите се гледат. Едва тогаз те решават свободата си да ти дарят.

Из ” Алтъна”, Ивелина Радионова

източник:фейсбук станицата на авторката

Един ден млада жена, отчаяна и обезверена от живота, споделила със своя баща тревогите си:
– Тате, уморих се, животът ми е тежък, срещам трудности, имам сериозни проблеми, през цялото време плувам срещу течението и вече нямам сили… Какво да правя?
Вместо отговор, бащата взел три съда с вода, като в единия сложил морков, в другия – яйце, а в третия изсипал малко кафе. После ги сложил на печката и оставил водата в трите съда да заври. След известно време извадил от водата моркова и яйцето и налял чаша кафе.
– Какво се промени? – попитал той дъщеря си.
– Яйцето и моркова се свариха, а кафето се разтвори във водата – отговорила му тя.
– Не дъще, така е само на пръв поглед. Погледни – твърдият морков, след варенето, омекна. Крехкото и течно яйце се втвърди. Външно те не се промениха, но измениха същността си под въздействието на едно и също неблагоприятно обстоятелство – кипящата вода. Така е и с хората – силните на пръв поглед, могат да се огънат и размекнат там, където крехките и нежните стават по-силни и твърди…
– А кафето? – попитала дъщерята.
– О! Това е най-интересното! Кафето се разтваря във враждебната среда и променя нея – превръща обикновената гореща вода във великолепна, ароматна напитка.
Така е при хората. Има една особена категория хора, които не се променят от силата на обстоятелствата – те променят самите обстоятелства и ги превръщат в нещо ново и прекрасно, извличайки полза и знания от различните ситуации…
Всъщност, обикновено това са хората, които променят света…

източник:facebook

Един от учениците на индийския мъдрец Тукарам се поинтересувал как мъдрецът е постигнал своята трансформация, как така никога не се ядосва, как така винаги е толкова любящ. Той искал да узнае неговата „тайна”.
– Не зная какво да ти кажа за своята тайна, – казал Тукарам – но знам каква е твоята тайна.
– Що за тайна пък е това? – попитал ученикът изненадан.
– След една седмица ще умреш – казал важно учителят.
Тъй като Тукарам наистина бил велик мъдрец, ученикът приел думите му сериозно. През следващата седмица той променил поведението си. Започнал да се отнася с любов към семейството и приятелите си. Медитирал и се молел. Правел всичко, което можел, за да се подготви за смъртта си.
На седмия ден той легнал в своето легло, защото се почувствал слаб и пратил да повикат Тукарам.
– Благослови ме, мъдрецо, защото умирам – казал той.
– Благословията ми винаги е с теб – отвърнал мъдрецът. – Кажи ми, как прекара последната седмица? Ядосаше ли се на роднините и приятелите си?
– Разбира се, че не. Разполагах само със седем дни, за да ги обичам. Така и направих. Обичах ги силно.
– Сега вече знаеш моята тайна – възкликнал Тукарам. – Аз осъзнавам, че мога да умра по всяко време. Затова и съм любящ във всичките си взаимоотношения.

източник:gnezdoto.net

Един учител живял щастливо през целия си живот и усмивката никога не слизала от лицето му. Сякаш всеки ден бил празник за него. Когато усетил, че идва сетният му час, той пак се засмял и се приготвил да посрещне смъртта. В този миг учениците му го наобиколили и вместо да се простят с него, го попитали:
– Защо се смееш, учителю? Гледахме те винаги усмихнат и щастлив и нито веднъж не посмяхме да те попитаме, как е възможно това. Дори на смъртния си одър ти пак се усмихваш. Защо? На какво се радваш?
Учителят им отговорил:
– Когато дойдох тук при моя учител, бях на 17 години. Млад, а вече много изстрадал. Учителят ми беше на 70 години – винаги му беше леко на душата и се усмихваше без видима причина. Осмелих се и го попитах как успява. „Всеки е свободен сам да избира – каза ми той. – Всяка сутрин, когато отворя очи, се питам какво да избера днес – блаженство или страдание. И така се случва, че винаги избирам блаженството.

Седял си един човек на едно дърво и режел клона, на който седи. Минавали много хора и му казвали:

– Недей да режеш клона, ще паднеш.

А той си мислел:

– Тези ми завиждат, те искат да ме изкарат глупак и продължавал да реже клона.

Минали двама тибетски монаси, видяли човека на дървото и постлали слама под него, за да падне на меко.

Живял някога старец.Той имал женен син и внуче.
Веднъж старецът се разболял.Легнал.Заохкал.Синът и снахата му шетали до едно време.Сетне го изоставили нечист, неподреден.Лежал горкият старец и пъшкал.
– Махни го от къщи, че пречи! – казала веднъж невестата на мъжа си.
– Да го махна – съгласил се синът.
Взел той една кука, закачил баща си за пояса и го повлякъл. Извлякъл го на торището и го оставил там. Куката захвърлил настрана.
Внучето видяло всичко. Щом баща му хвърлил куката, то я взело.
– Защо ти е тази кука?- попитал бащата.
– Трябва ми. Когато ти остарееш с какво ще те извлека на торището?
Бащата се засрамил. Върнал се назад, вдигнал стареца на ръце и го занесъл в къщи.Накарал жена си да го облече в чисти дрехи.След това не давал дума да се каже за него.

Народна приказка