“Ще отворя на този,който чука на вратата ми…
Ще приветствам мъжа,който пее под прозореца…
Ще приветствам мъжа,който пише…
Ще приветствам мъжа,който се смее…
Ще му простя и ще празнуваме…
И никога вече няма да има тъга…”
Преводът отново е на прекрасната rubububu.
Далеч от очите,далеч от сърцето…
Почти е вярно.
Почти.
Благодаря ти от сърце моя непозната позната приятелко за превода на тази прекрасна песен.Винаги радваш душата ми.
Момичето със слънчевите очи си отива.Поема на дълъг път.
И ви оставя това слънчогледово поле.И себе си.За спомен.
Когато трябва да се сбогуваш,а душата безмилостно отказва.
Най-истинските неща в човешкото съществуване са плашещо прости.
Да пречупиш душата и да я откажеш от чудото, на което се надява, ето това е най-трудното и жестоко нещо,което човек може да направи със себе си.
Но понякога обстоятелствата го налагат. Хората ти го налагат.
Само хората сме способни да си причиняваме такива ненужни безумия и страдания.
Пилеем живота си,за да гоним сложности и висини все едно сме богове безсмъртни.
Боже, колко сме тленни и глупави.Как с лекота оставяме обичта да си тръгне от нас.
А единственото нещо, от което се нуждаем в този скапан живот е обич.И нищо друго.
Обичането е най-простото и естественото нещо за човешката душа.
А колко безумно трудно е да се случи.
Cos’è la vita senza l’amore?
Niente.
Опитвам се.
Още малко.
Времето ще помогне и това да се случи.
На обичта всичко прощаваме.
Ancora mi manchi… Davvero tanto…
