Приличам на зимно дърво –
без птици,
без листи зелени.
Но в себе си чувствам живот
на много неща неродени.

източник:literaturensviat.com

Линии,
вагони –
гара.
Стар часовник
и перон.
Свирки,
облачета пара.
Общо:
сивочерен тон.
Мислиш :
безнадеждна проза.
Но разнищва се за миг –
дотърчи момиче с роза,
подаде я на войник.
Някой с кърпичка помаха,
слива се уста с уста.
Качва се старица плахо –
дълъг път ще мине тя.
Тук посрещат и изпращат.
Виждаш сълзи, чуваш смях.
Гара.
Тя за мен бе само страшна –
сам на нея се видях.

източник:literaturensviat.com

Деветнайсет часът е –
телефонът мълчи.
Деветнайсет и пет е –
мълчи, все мълчи!
Деветнайсет и десет,
и петнайсет,
и двайсет…
“Повиканата не се обажда” –
телефонистката казва служебно.

А повикана бе Любовта!

източник:literaturensviat.com

– Аз съм тъмен, влажен
и уплашен от себе си –
призна думата ъгъл.
– Моля те –
каза думата стая, –
позволи ми да се скрия в теб.

източник:jenatadnes.com

Твоето нещо ще те намери.
Скътани вещи в тъмни килери.

Точните думи – в някоя книга.
В празника шумен – няколко мига,

твои и само за тебе приготвени.
Две-три идеи, в ума ти закотвени.

Цветето. Вазата. Сянката. Шепотът.
Точно ей тази светулка във шепата.

Значи е важно, причина си има
именно аз да ти бъда любима.

Както със теб сме смутени и смешни,
за да ме видиш, когато те срещна,

важното, тихото, страшното, нежното –
твоето нещо, това, неизбежното,

то ни е чакало, то е избрало
да сме си заедно, да сме си цяло.

източник: mdoneva.com