Из един коментар “много е красиво, но малко тъжно”

Тъгата е красива. Не отричам.
Тъгува се когато нещо липсва.
Тъгува се ако до смърт обичаш.
Тъгува се когато в тебе кипва
кръвта от незаслужена обида.
Тъгува се за всичко невъзможно,
бленувано, заключвано, зазидано
в сърце, което блъска от тревожност.
Загубената чистота човешка
довежда до тъга. Провалът също.
Тъга излъчва всяка твоя грешка.
Тъгува се за майка, град и къща.
По детството безкрайно се тъгува,
по младост, по надежди и Родина …
Тъгата е безценна. Скъпо струва
ако в живота без тъга си минал.
Тъгува се по хубавите нощи,
в които си усещал тръпка дива.
В тъгата има порив властен, мощен
и затова тъгата е красива.

източник:личния профил на авторката във facebook

Знаеш
как щом децата видят любим човек,
си хвърлят вафлата на земята,
пускат балона да отлети,
зарязват играчките в пясъчника,
усмихват се до уши
и започват да тичат с все сили.

Спъват се.
Падат.
Стават.
И пак хукват.

После се мятат на врата,
щипят по бузите
и прегръщат така силно,
че спират дъха.

Ако някой ден те накарам
да се чувстваш като дете,
когато прегръщаш.

Не пускай.

източник: facebook

– Голямото ти сърце някой ден ще те погуби.
– Нима искаш от мен да го хабя с малко любов? Не обичам прахосничеството.
– Не. Само да се пазиш повече.
– И да издигна стени, вместо мостове?
– Недей да строиш мост до всеки. Така лесно ще те стигне предателството.
– Зад стените то е най-опасно. Не искай да предам себе си.
– Пази се. Само това казвам.
– От какво те е страх?
– От теб самата. Че ще си навредиш. Никой не е умрял от предпазливост.
– Но именно тя е убила най-много мечти и доброта.
– Не всичко, което виждаш, е каквото изглежда.
– И не всичко е такова, за каквото го набеждаваш. Откажи се. Няма от какво да ме пазиш.
– Не осъзнаваш. Не те пазя от другите. Пазя те от теб самата.

Най-открит си, когато носиш щит от любов. Не си неуязвим. Просто си безразсъдно смел. И необятно прощаващ. Една непоколебима вяра в доброто у другите те тласка да вървиш, да тичаш, да се носиш напред. И така открил се, ставаш дом. На надежди. Ставаш болница. За чужди рани. Ставаш искра, за да разпалиш пламък. Не в себе си, защото той гори като Олимпийския – без да гасне. А в другите. Които са останали на тъмно заради ледените ветрове на случванията. Усмихваш се. И на най-осакатените, и на онези, чакащи с нож зад гърба да те уцелят. И забравяш вината и обвиненията й. Ръката е винаги протегната. Към онези, които имат нужда да я хванат. Защото носиш за дар прошката в очите си.
И нямаш сила само за едно: да подминеш молитва, без да я сбъднеш. Защото не признаваш друга слабост, освен егоизма и закоравялата нежност.

"ВИЖ ОЩЕ"