Очите на дълбоката вода
отричат, че брегът е златен.
Невидими наточени длета
гравират същината.

Случаен ли е този юг
в животите многообразни?
Пристъпваме един към друг,
но как да се опазим?

източник:личния профил на авторката във facebook

И стоя пак забравена в ъгъла ,
разсъблечена почти неприлично,
поругана и грозно излъгана
и използвана твърде себично…
Стриптийз бавно с душата си правих,
всяко чувство на показ извадих,
всяка мисъл на листа показах,
във всяка строфа сърцето си дадох.
Позволих ви да видите всичко,
а сега съм така уязвима…
полугола почти неприлично…
свита в ъгъла… не чакаща нищо…

източник:личния профил на авторката във facebook

Той е толкова сам, че душата му ходи на пръсти –
да не би да събуди и другата дума “самотен”.
Обитава прозорец в отсрещната къща до късно
и говори с китарата-бас на езика й нотен.

И, провесил коси, по слухарски налучква римейка
на живота си, който е труден за хващане в ритъм.
А е само един обичаен шофьор на линейка
и по малкото радио често животът го вика.

Аз го гледам и виждам как моята дума “самотна”
ме е свила в пашкул насред къща, препълнена с хора.
Аз съм повече даже от него сама и сиротна
и китара си нямам, с която така да говоря.

Ние с него сме двете предсърдия на самотата.
Две нелеки съдби на кантара висят доживотно.
И е ясно защо се държи равновесно везната –
несамотен, но сам е като несама, но самотна.

източник: личния профил на авторката във facebook

Заболя ме. Все едно,че някой ме удари с юмрук в стомаха. Чак въздухът ми спря.
– Не те обичам вече.
Не бях и подозирала,че думите могат да причиняват осезаема физическа болка.
Вратата след него се затвори тихо,а аз все още стоях безмълвна,бездиханна и смразена.
Чух крещене. Не,това съм аз. Тези викове излизат от мен. Краката ми омекнаха и се свлякох на земята.
Буцата в гърлото ми ставаше все по-голяма,опитвах се жадно да поема въздух,да се се съвзема.
Всичките ми мечти бяха свързани с него,а той си тръгна. Може ли човек да живее без мечти?Светът ми беше разрушен. Аз бях разрушена..
Виковете ми се смесиха с хлипания. Плачех,исках да го изплача. Да изплача всичката болка,която изпитвах..Да плача докато стана празна. Празна от чувства.
На сутринта трябваше да отида на работа. Вършех всичко рутинно,а наум крещях. Защо светът не ме изчака да се събера,да стана отново цяла?! Защо не ми даде поне малко време да свикна с болката?!
Клише.
Но клишетата са истина.
Каквото и да стане животът продължава.

Юлиана Никифорова

източник:страницата на авторката във facebook

В периферията на Вселената имало едно магазинче.

На него нямало табелка – някога тя била отнесена от ураган, а новият собственик решил да не закачва нова, защото всеки местен жител знаел, че в магазина се продават желания.

Асортиментът на магазина бил огромен.

Тук можело да се купи, на практика, всичко: огромни яхти, апартаменти, брак, пост вицепрезидент на корпорация, пари, деца, любима работа, красиво тяло, победа в конкурс, мощни коли, власт, успех и много, много други неща.

Единственото нещо, което не се продавало били живота и смъртта – с това се занимавал Главният офис, който се намирал в друга Галактика.

Всеки, който бил дошъл в магазина, (а всъщност има и такива желаещи, които нито веднъж не били влизали в магазина, а си останали у дома и просто са желаели) като първа стъпка искал да знае каква е цената на неговото желание.

Цените били различни.

"ВИЖ ОЩЕ"