– Голямото ти сърце някой ден ще те погуби.
– Нима искаш от мен да го хабя с малко любов? Не обичам прахосничеството.
– Не. Само да се пазиш повече.
– И да издигна стени, вместо мостове?
– Недей да строиш мост до всеки. Така лесно ще те стигне предателството.
– Зад стените то е най-опасно. Не искай да предам себе си.
– Пази се. Само това казвам.
– От какво те е страх?
– От теб самата. Че ще си навредиш. Никой не е умрял от предпазливост.
– Но именно тя е убила най-много мечти и доброта.
– Не всичко, което виждаш, е каквото изглежда.
– И не всичко е такова, за каквото го набеждаваш. Откажи се. Няма от какво да ме пазиш.
– Не осъзнаваш. Не те пазя от другите. Пазя те от теб самата.
Най-открит си, когато носиш щит от любов. Не си неуязвим. Просто си безразсъдно смел. И необятно прощаващ. Една непоколебима вяра в доброто у другите те тласка да вървиш, да тичаш, да се носиш напред. И така открил се, ставаш дом. На надежди. Ставаш болница. За чужди рани. Ставаш искра, за да разпалиш пламък. Не в себе си, защото той гори като Олимпийския – без да гасне. А в другите. Които са останали на тъмно заради ледените ветрове на случванията. Усмихваш се. И на най-осакатените, и на онези, чакащи с нож зад гърба да те уцелят. И забравяш вината и обвиненията й. Ръката е винаги протегната. Към онези, които имат нужда да я хванат. Защото носиш за дар прошката в очите си.
И нямаш сила само за едно: да подминеш молитва, без да я сбъднеш. Защото не признаваш друга слабост, освен егоизма и закоравялата нежност.
