Публикации свързани с думата Валентина Шейтанова

Из един коментар “много е красиво, но малко тъжно”

Тъгата е красива. Не отричам.
Тъгува се когато нещо липсва.
Тъгува се ако до смърт обичаш.
Тъгува се когато в тебе кипва
кръвта от незаслужена обида.
Тъгува се за всичко невъзможно,
бленувано, заключвано, зазидано
в сърце, което блъска от тревожност.
Загубената чистота човешка
довежда до тъга. Провалът също.
Тъга излъчва всяка твоя грешка.
Тъгува се за майка, град и къща.
По детството безкрайно се тъгува,
по младост, по надежди и Родина …
Тъгата е безценна. Скъпо струва
ако в живота без тъга си минал.
Тъгува се по хубавите нощи,
в които си усещал тръпка дива.
В тъгата има порив властен, мощен
и затова тъгата е красива.

източник:личния профил на авторката във facebook

Омръзваме си често и какво?
Така е повторимо битието.
Омръзват ни обувки, облекло.
Омръзва ни храната, питието.
Избягваме се, някак изведнъж.
Кому се сърдим?То е обяснимо.
Една жена, един и същи мъж,
а толкова различни хора има.
В живота има нужда от покой,
от ъгъл по-различен към нещата.
Светът от мен създаден си е мой.
Съпоставими ли са двата свята?
Копнеем ли за други светове?
Естествено копнеем.Неизбежно е.
Обръщаме за малко гърбове.
Акумулираме любов и нежност.
Зареждаме с магия своя ден.
Издухваме прахта от всичко прашно.
Светът ни е отново подреден…

Омръзнем ли на себе си е страшно.

източник:facebook

Изпепели желанието дните.
Изтекоха сред празни обещания
годините очакване, напити
от устните на режещо терзание.
Повяхнаха амбиции и чувства,
преди да вържат плодове и семе.
Усмивките ни станаха изкуствени,
удавени в отлитащото време.
Изгубихме се някъде в пространствата
на своите отплуващи миражи.
Животът ни, едно сърдито странстване,
пое по несънувани виражи.
От тук нататък само откровение
и стискане на края на въжето,
което ни обрича на спасение
ще топли стряхата на битието ни.

източник:личния профил на авторката във facebook

Днес няма да тъгувам

(импровизация на тема)

Днес няма да тъгувам. Ще почивам
от всяка лятна суетня и жега.
Какво пък? Август нека си отива.
На практика не с сбогувам с него,
а с някаква измислена представа,
че само лятото крепи живота.
Кой другите сезони зачертава
и недовижда в себе си доброто,
останало от дните му не-летни?
Какво ми даде лятото? Едва ли
към мене някога било е щедро
(освен, че сетивата ми подпали).
Днес няма да тъгувам. Ще мечтая.
Ще взема глътка въздух и спокойно,
програмата си скромна ще прегледам,
без да се давя в пот. Съвсем достойно
ще си доближа кротко сладоледа.
Зеленото започна да омръзва,
едно и също, леко прегоряло.
От погледа ми някак се изплъзва,
(добре че синьото е потъмняло).
Отварям си най -тайната кутия.
Онази, вътре с пъстрите боички.
Подбирам топли цветове. Магия,
която моята душа обича.
И някой близък ден ако осъмне,
очарователно обагрен, парка
по вейките на нежните салкъми
ще има моя, автентична шарка.