– Ах, как боли! Недей ме стиска!
Защо тъй злобна си по нрав? –
към Щипката изписка
простреният Чаршаф.
Дочула неговата вопла,
смили се Щипката и – хоп-ла! –
по своя стар адет,
от вятъра подет,
Чаршафът литна от въже и прът…
Сега ще трябва пак да го перат!
Четецо, тъй е: съвестта ни щипе,
но всеки, който има малко пипе,
разбира, че макар да ни боли,
тя прави го, нали,
за да не литнем – фъррр! – във ветрен час
към локвата, очакваща сал нас!
източник: facebook
Ела при мене, за да не скучая!
– на захарната Бучка рече Чая.
– Но ако влезна във твойта бездна,
страхувам се, че ще изчезна! –
му каза Бучката. Подир което
се цопна и стопи в кафето…
източник: facebook
Толкова радост извика
писмото с добри новини!
Гледам клеймото на плика
и пътя му смятам във дни.
Мисля си: значи, когато
бях вчера така натъжен,
листчето, с радост богато,
е вече летяло към мен.
Значи, така ни се струва
понякога черен светът.
Хора, недейте тъгува –
добрите писма са на път!
източник: helikon.bg
По съкращение на щата
бе уволнена радостта
и се разбъркаха нещата,
подобно есенни листа.
Не ми е хубаво и даже,
направо доста ми е зле.
Какво в утеха ще ми каже
това разкаляно поле?
Какво тез къщи с балкони,
неогласявани от смях,
таз Витоша под небосклони,
останали без чудо в тях?
И пошла песничка долита
в ръждиво-охрения час
и в опит за самозащита
с усмивка сам си казвам аз,
че мислите ми натежали
навярно истински не са,
защото иначе едва ли
бих смогвал да ги понеса.
източник: borisaprilov.wordpress.com
Спящата принцеса
сладък сън сънува
и в съня си вижда:
принцът я целува.
Времето минава,
принцът й къде е?
Спящата красавица
почва да старее.
Ей го, принцът иде.
Гледа. Отминава –
кой ще ти целува
бабичка такава!
Седемте джудженца
вадят кърпи, плачат.
Нажален, подсмърча
даже разказвачът.
източник: helikon.bg
Те не идат от космоса,
те родени са тук,
но сърцата им просто са
по-кристални от звук.
и виж, ето ги, литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора,
и добре, че се срещат единици поне
от вида на хвърчащите хора!
А ний бутаме някак си
и жени ни влекат,
а ний пием коняка си
в битов някакъв кът,
и говорим за глупости, важно вирейки нос,
или с израз на снобска умора,
и изобщо стараем се да не става въпрос
за вида на хвърчащите хора.
И е вярно, че те не са
от реалния свят,
не се срещат на тениса,
нямат собствен „Фиат“,
но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора –
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от вида на хвърчащите хора?
източник: litclub.bg
