Вървя сама. Боли ме. Тъмно…
Мъка във сърцето… Счупени криле.
Падам, ставам, а пътеката е стръмна.
Плача. Път не виждам. Накъде?
Задушава се и скита се бездомна,
душата празна. И боли.
Сърцето нося си в ръце.
Пазя го в кутийка, дъжд вали.
От гърдите – кръв тече.
Сълзите парят. Гърлото горчи.
Страдам. Много ми е зле…
Пътеката е дълга, кална.
На края мъничка къщурка.
Табелата – ръждясала, метална.
Избледняла от сълзите и солта.
Като в приказките скърца и препуква.
Ето я. Намерих …
„Работилницата на разбитите сърца“.
Влача се. Отварям, чукам…
Плачеща и мокра от дъжда.
— Може ли? И аз съм тука!
Майсторът усмихва се.
Подава ми ръка.
Хубаво е. Лъха на надежда,
любов, спокойствие и тишина.
Към мене бавно се привежда
и целува мократа коса.
Заведе ме, във ъгъла. Приседнах
до витрината със счупени сърца.
Взе кутийката и ме погледна.
Приклекна и превърза ме със топлота.
Каза ми: „И твоето ще залепя.
Поплачи си, мила.
Тука всички плащат със сълзи.
Използвам ги като лепило.
Така по-малко ще боли“.
Погали ме, прошепна: „Поплачи!
Аз после ще ти ги изтрия,
сълзите от красивите очи“.
Сърцето върна го – зашито.
Закърпено, но пак боли.
Със много белези покрито,
но пó е живо от преди.
Спаси ме. Вече не умирам.
Превързана съм. С белег, но с крила.
Тръгвам си. Разбирам…
Дъждът е спрял. Ще мога ли да полетя?
На излизане поглеждам към витрината,
с прилежно подредените сърца.
И изведнъж видях картината…
Не с очи. А туй закърпеното я разбра.
И разкъса се отново рана.
Прекършиха се крехките крила.
Болката ме пратила в капана-
“Колекционер на женските сърца“.
Юли 2017 г.
източник:otkrovenia.com
