хайде пак
да скачаме в локвите
да се гледаме без да мигаме
да ходим по ръба на тротоара
да се изгубим в някое село
да ни нагости някоя баба
да се катерим по дървета за шепа праскови
хайде пак
да ми разрошиш косите
да ми крадеш цветя от градините
да ми броиш съзвездия
да ми хвърляш камъчета по прозореца
да ми пееш фалшиво измислени песни
хайде пак
да обичаме като деца
стига вече сме играли на мълчанка
източник: страницата на авторката във facebook
Обърни ми света. Със главата надолу.
За да знам, че съм още дете.
И когато вървя, да е истински полет,
а земята да стане небе,
и цветята да литнат със листа-пеперуди –
колко чудно ще бъде това!
Обърни ми света. Всяка мъничка лудост
е започвала първо с мечта…
Нека всички проблеми отведнъж станат смешни,
нека всеки товар да олекне.
Да вървиш по небето е безкрайно човешко,
а над теб и тревата да свети,
да се пръснат щурците – милиони звезди –
в най-прекрасната тиха симфония.
Сякаш всичко е същото. Пак светът се върти.
Но погледнат от нови простори…
И е толкова хубаво. Със главата надолу.
Не е късно да станем деца.
Няма нищо по-светло от лицата на хората,
осъзнали, че имат крила.
източник: личния профил на авторката във facebook
Знаеш
как щом децата видят любим човек,
си хвърлят вафлата на земята,
пускат балона да отлети,
зарязват играчките в пясъчника,
усмихват се до уши
и започват да тичат с все сили.
Спъват се.
Падат.
Стават.
И пак хукват.
После се мятат на врата,
щипят по бузите
и прегръщат така силно,
че спират дъха.
Ако някой ден те накарам
да се чувстваш като дете,
когато прегръщаш.
Не пускай.
източник: facebook
Пет стотинки в джоба, лимонада
и легенче с малка книжна лодка,
скъсани сандали, лятна радост,
динено фенерче, ластик, топка.
Снимка черно-бяла, синьо цвете,
марки и колекция от миди,
панаири, захарни петлета,
лексикон и шапка-невидимка.
Сок от бъз, филии с лютеница,
хвърчила, ваканции, вълшебства,
лястовици на ята по жиците…
Детство мое, мое свидно детство…
източник:личния профил на авторката
Липсва ми онова време, приятелю.
Когато брояхме стотинките, и почитахме хляба.
Когато боси се надбягвахме с вятъра,
и знаехме какво можем и какво трябва.
Когато пристъпвахме плахо и с уважение
към любовта, сякаш стъпваме в храм.
А пък в душите ни, неопетнените,
никой не беше сам.
Когато посаждахме крехки дървета,
а после им спяхме под сенките кичести.
И някъде горе, над нас небето
ни напомняше, че сме обичани…
И отглеждахме цветя във сърцето си,
после без жал ги раздавахме.
Не скъпяхме прегръдките на ръцете си.
А добро и прошка – не ги забравяхме.
Знаехме какво е мъдрост, и какво е истина.
Някак животът бе прост и чист.
Липсва ми онова време, липсва ми.
Беше подпис на Бог, на бял лист.
