Етикет: детство

“Липсва ми”-Мира Дойчинова – irini

19a854e36cc500e528b301fc68046cfe555

Липсва ми онова време, приятелю.
Когато брояхме стотинките, и почитахме хляба.
Когато боси се надбягвахме с вятъра,
и знаехме какво можем и какво трябва.
Когато пристъпвахме плахо и с уважение
към любовта, сякаш стъпваме в храм.
А пък в душите ни, неопетнените,
никой не беше сам.
Когато посаждахме крехки дървета,
а после им спяхме под сенките кичести.
И някъде горе, над нас небето
ни напомняше, че сме обичани…
И отглеждахме цветя във сърцето си,
после без жал ги раздавахме.
Не скъпяхме прегръдките на ръцете си.
А добро и прошка – не ги забравяхме.
Знаехме какво е мъдрост, и какво е истина.
Някак животът бе прост и чист.
Липсва ми онова време, липсва ми.
Беше подпис на Бог, на бял лист.

 

“Боса да тръгна…”-Мира Дойчинова-irini

520

 

Боса да тръгна… Дали ще боли?…
В тревата да легна… Дали ще е твърдо?…
Детство да върна… Не мога, нали?…
А някога можех света да обърна…
Време да спирам… Дали ще е трудно?…
В локви да скачам… Ще се намокря!…
Света да изследвам – вечно учудена,
без страх, че ще имам петна по роклята…
Цветя да откъсна – сега ми е жал…
Къде ли онази невинност остана?…
В дъжда да се втурна и цялата в кал
да се прибирам при мама…
Облак да хвана?… Ще го изпусна…
След коте да хукна… Ще ме одраска!…
А някога беше филията вкусна
поръсена само със сол и щастие…
Стига ми толкова. Достатъчно раснах.
Вече избирам да се смалявам.
Боса ще тръгна… Боли ме… Прекрасно е!
Божичко… Нека!… Не съжалявам.

“Писмо до малкия принц”-Caribiana

Iwona Lifsches

 

Писмо до малкия принц

 

Здравей. Не сме се виждали отдавна.
Единствено звездите пазят твоя смях.
Надявам се, че си добре. Не си пораснал.
И още имаш роза. И овца.
А ние тук броим вместо звезди – монети.
Картографираме си плитките души.
Фенерите угаснаха. Не светят.
А пък Земята … бавно се върти.
И залезите идват много рядко.
А хората са тъжни същества.
Но всеки си е крал /поне за кратко/
във царството на свойта самота.
Не пляскаме с ръце от възхищение.
Горчилка пием… Може би от срам…
Едно голямо земно затъмнение
се вижда сигурно от твоята звезда.
Сърцата ни са слепи. Много слепи.
/Защо тогава имаме очи?
Щом няма как да видим със сърцето си
същественото…И така…Мълчим…/
Опитомяваме си чувства. Не лисици.
Цветът на житото остава неразбран.

Понякога дочувам сред звездите
камбанките на звънкия ти смях.

 

източник:caribiana.blogspot.com

“Лекарство против остаряване”- Катерина Кайтазова

Затвори очички бавно.
А сега преброй до… две.
Представи си, че е лято,
че си палаво дете
и препускаш ветрогонно
с босите си стъпала
по брега на някой остров,
пълен с чудни същества.
В джобчетата дрънка радост,
на вратлето ти – ключе,
таралеж гърба ти пази,
а на рамото щурче…
В шарената ти торбичка
няколко вълшебства спят.
Щом решиш да ги събудиш
целият ти малък свят
се превръща в златен кораб,
ти – в безстрашен капитан,
а поточето с мечтите
в необятен океан…
Отвори очички бавно.
Няма нужда да броиш.
Щом детето в теб е будно,
курса няма да сгрешиш!