Бърза, сива тишина
с кратки, звънки окончания.
Купила ли съм страха
със дълбоко покаяние?
Купила ли съм живот
за стрелките на сърцето?
Колко плащам си за вход,
ако дом ми е небето?
Купила ли съм мечта?
За Оловното войниче
огънят е светлина и
лицето на момиче.
Колко струва любовта,
щом любим ти я отнема?
Всяка счупена стрелка
ще отмерва мойто време.
Когато ме намери, нямах нищо.
Безплътна, без надежда и покой.
Създаде ме, обичана от нищото,
останало след хиляди порои.
Объркан, непринуден, лаконичен.
Намерих те потънал в безвремие.
Пътеводна светлина на нелогичното.
Превърнах се във твое вдъхновение.
Когато се намерихме, изгря вселена.
Родиха се порои от планети –
звезди, които двамата със тебе
ще наречем със имената на поети.
Прозрачна съм като парченце лед. Безсънен
един Поет сълзите ми събира.
Полага ги във кладенец бездънен.
Аз губя ги и самотата ме раздира.
Прозрачна съм като накичено мънисто
което иска да е живо цвете.
Което стъклено е, но повярвай – чисто.
Не го убивай. Не и ти, Поете!
Прозрачна съм като небе – тъга стаило.
Посърнало по аромата на звездите.
Само тъмнее. Лунното мъртвило
напомня му, че сухи са реките.
Понякога съм сеизмично вдъхновение,
разкъсаната плът на ням вулкан.
Не търся в себе си различно измерение.
Не нося дрехи, а изпитвам свян.
Не паля свещи, а в душата ми – икона.
Езични танци под нозете ми горят.
Пръстта почитам, звездната Мадона
и Добротата във един объркан свят.
И вечно бързам, бързам и копнея.
Земята сякаш всеки миг ще спре.
Спокойствието бързам да намеря
далече скрита в нечии ръце.
И вдишвам, и поглъщам светлината
на драскащото есенно небе.
И искам да запомня аромата
на дъжд, листа и луди ветрове.
Понякога съм сеизмично вдъхновение,
понякога – умора на вулкан.
Поезията носи моето спасение,
пречистване, съдба, любов и блян.
