“Спри музиката. И влез. Вътре в себе си. Ако е тъмно, не бой се. Ще свикнеш с тъмнината. Спъна ли се в нещо? О, да, този кашон със стари желания, мечти и копнежи… откога се канеше да го изхвърлиш. Но, ето го, събира прах и смърди на спомени и мухлясало минало. Пак няма да го изхвърлиш. Нищо. Избутай го настрани. И влез по-навътре. Свикна ли вече с тъмнината? Видя ли, че няма страшно. Става ти горещо? Понякога е толкова задушно в това твое помещение. Май отдавна не си проветрявал “себе си” . Защото отдавна не си влизал там. Все забравяш кой беше ключът. Но, виж, стремиш се да помниш ключа за този до теб. За онази около теб. За входа към другите. Сори, човече, те понякога “сменят патроните”. “Бронират вратите си”. Пък ти стой на прага им, колкото искаш… Я стига глупости! Хвърляй ги тея ключове към другите и вземи намери онзи ръждясалия към себе си.
