Някои чувства са прелетни –
търсят си топли страни.
Някои хора със времето
стават ли все по-сами?
Бързи са оборотите,
не всичко ще разбереш.
Трябва да има в животите
остров, на който да спреш.
Всичките мои зелености,
всяка гранична черта
ще избледнеят със времето.
Няма вина есента.
Нямат вина лавандулите.
Няма виновни въобще.
Няма какво да се чудите –
просто животът тече.
източник: личният профил на авторката във facebook
Аз не плача за чужда филия,
и не гледам в съседният двор.
Аз си нося кръста.Не крия.
Доста тежък е. Дава ми зор.
Аз не гледам в чужда чиния,
мойта стига ми, тя не горчи.
Търся вълк със който да вия,
и приятел с мен да мълчи.
Аз не ям от чужди трохици,
аз си ръфам от моя си хляб.
Уважам добри мъченици,
и съм Божий, и истинен раб.
Аз не плача по чужди гробове,
в мен тъгата случайна мълчи.
Ако искаш на теб да е тъжно…
Ще те поканя на моя… Плачи!
източник:facebook
Сред ежедневните,банални грижи –
душите ни умират всеки ден…
Минутите – изгубени се нижат.
И бавно се превръщаме… във тлен.
Дребнави, жалки ядове ни тровят.
В сърцата ни корави няма жал.
Не ни дотягат чуждите окови.
Не ни затрогва чуждата печал.
Препускаме – брутални и жестоки.
Все по-безскрупулни. И все по-зли.
Раняваме най-точно и дълбоко –
когато нас самите ни боли…
Задъхани по пътищата стръмни –
преследваме амбиции и власт.
Забравили, че някога ще съмне
едно щастливо утро… и без нас.
Забравили, че дните ни са къси.
И земния ни път – е предвидим.
И помъдряваме. Но… твърде късно.
Едва, когато трябва… да платим.
Из Пясъчен Свят – 1997 год
източник:личния профил на авторката във facebook
В нощта, когато всички си отидат,
падат маските,
измиваме преструвки и лъжи…
Остават само нашите лица,
от грижите издраскани,
и самотата, дето ни тежи…
Събличаме от нас мечтите недочакани,
илюзии, покрити вече с прах…
И срещите, за утре все отлагани,
зад ъгъла отново чакат пак…
Уж все си казваме – ще променим живота си,
все обещаваме, че няма да тъжим,
а после свиваме се тихо във леглото
без вяра, без надежди, пак сами…
Така минават бягащи годините –
в очакване на нещо, в самота…
Сърцата ни – пресъхнали пустинно,
жадуват свойта капчица вода…
Все лутаме се в грижи и проблеми,
а вечер пак не можем да заспим…
Какво ли чакаме? Не ни остана време…
И самотата си не ще прикрием с грим!
източник:личния профил на авторката във facebook
Не си отивай, мой живот… Защо така си се разбързал.
Палтото взел си във ръка… Обувките си ги завързал.
Облякъл си костюм дори… И ризата ти е изпрана…
Къде отиваш, мой живот… Почакай! Време не остана.
Защо си толкоз запъхтян… Не бързай… Искаш ли почивка?
Пълзи по твоето лице сълзата на една усмивка.
Пълзи усмихната сълза и във брадата ти заседна.
Не тръгвай още, мой живот… Къде във тази нощ последна?
Почакай малко, мой живот… Почакай малко! Има смисъл…
Аз сметката не съм платил… И листите не съм изписал.
Бъди добър да ми дадеш необходимата отсрочка…
Две точки съм поставил знак… Не искам да поставям точка.
Не си отивай, мой живот… Върни се, моля те, обратно.
Един и същ… Един и същ… такъв те искам многократно.
Не вземай младата душа от остарялото й тяло.
Вратата бавно затвори… И да започнем отначало.
източник:интернет
Животът е по-силен. Продължава.
Дори когато много ни боли
една надежда тихичко изгрява
и става слънце. За да изгори
в лъчите си най-черната омраза,
и всеки страх докрай да заличи.
Не, никой Бог с война не ни наказа.
Сами си я измислихме. Нали?
Животът е по-истински обаче.
По-смислен. Изначален. Упорит.
Със стъпките на бъдещето крачи,
в очите на децата ни е скрит,
в ръцете ни – прегръщащи небето
и в думите, прошепнати с любов.
Където ни боли, ще никне цвете.
И в този свят ще донесе живот.
