“Беше ме налегнало Мълчание…
Обичам го, загръща ме топло и се научих да потъвам в дълбините му без страх, без суетене, без да търся края. И толкова се наслаждавам, че го превърнах в зона на комфорт, свикнах с топлотата му и хич не ми се излиза от него. Не че въобще не говоря – призванието, с което се препитавам, е свързано с повече говорене, дори с пеене :), понякога, рядко се виждам с приятели и общуваме, но е на минимум. И млъкнах Вътре в себе си. Никакъв диалог, ни монолог даже, ей така, мълчанка пълна, увисване в-не-знам-къде. Дори спрях да наблюдавам съзнателно какво тече, просто стоя на брега и гледам как минава водата – когато я има. Толкова се пуснах от всичкото, че май се изключих на макс.
И открих, че и това има някакъв предел в нашето измерение. Има пак дъно, макар и дълбочината му да се мени с времето и преживяванията. И от него те оттласква неизбежният импулс да продължиш напред, сега по-силен заради натрупаната в тишината сила. Протягаш се полека, разбутваш пластовете, в които си се заровил, и отваряш пространство за дишане, за поникване, за разлистване.
Пролет е, пролет Е вече…”
Ма Шанти Мая
източник: Alhambra
