Публикации свързани с думата Мира Дойчинова irini

Септември си отиде много бързо.
Прозорецът ми тихо се затваря.
Щом вятърът конете си отвърза,
огнището на лятото догаря…
И идва време за мечти и нежност,
за чаша чай и смисъл във небето.
Септември си отиде, но с надежда,
че даде топлината на сърцето си,
че всяка песен беше изживяна,
а буквите се учат само с вяра…
Отлитаме, за да останем заедно,
защото любовта ни няма мяра,
защото сме пътеки в необята,
но винаги с протегнати ръце…
Септември си отиде, но душата ми
остана си душата на щурче.

източник: профилът на авторката във facebook

Нещо малко, което да скриеш във шепа,
или тайно да скъташ във някое джобче,
като спомен оставен на топло в Сърцето,
и набързо пришито на ризата копче,
нещо толкова малко и толкова нужно,
като сиво врабче посред лютата зима,
като чаша със чай или нежно събуждане,
като болка напомняща, че изобщо ни има…
Нещо някак невидимо, но докрай да се вижда,
като обич изпълваща всяка клетка с живот,
като онзи момент, в който тихо разбираш,
че светът е изцяло роден от Любов…
Нещо толкова чисто. Като звездна прашинка,
прелетяла безкрая в най-желания час.
Като дъх, като смях, като танц на снежинки.
Нещо малко, и синьо. Нещо твое ли? АЗ.

източник: facebook

Предпразнично сме весели и чисти.
Предпразнично – изпълнени с надежди.
Веднъж в годината – без лоши мисли.
Преди Великден – богоугодно нежни…
Сърцата стискаме, като апокалипсис.
Дори на дявола ще му харижем прошка.
Преди петела да пропее трижди
възкръсваме за тленните си мощи…
Готови сме. Надъхани и смели.
Животът ще се ширне във червено.
В мечтите си сме по човешки бели,
но пак покълва тихото ни семе…
Сами сме си причината за всичко.
И всеки сам със кръст се е орисал.
А Някой бе дошъл да ни обича,
с идеята, че просто има смисъл.

 
източник: профилът на авторката във facebook

Четири препятствия имаме хората.
Първото – помним и знаем.
Кой ни обидил, кой ни оборил –
всичко ще носим до края…
Прошка не даваме – втората пречка.
Всеки за нещо е длъжен.
Сочим се с пръст – съвсем по човешки.
Честно в очите се лъжем…
Третата спънка – нямаме милост.
В грубост душата обръгва.
Искаме всичко да става със сила.
После доброто си тръгва…
Четвърто остана – този инат,
който ни връзва ръцете.
Обич му трябва на белия свят,
за да ни стопли сърцето.

източник: facebook*

За идната година пожелах
да нямам нищо. И да имам всичко.
Да махна мигом целия си страх,
и да съм себе си. И да обичам…
Да бъде светло, като в нещо мое,
в което съм намерила покой.
С любов ще си измислям, че съм твоя.
Единствено с любов ще бъдеш мой…
А после ще е толкова естествено –
звезди, мечти, луна и тишина.
Животът ми се случва непосредствено,
във мигове на много доброта….
Ще има нежност, и ще бъде топло,
и пухкаво, и сладко, и желано.
Годината ще дойде с много обич.
И с точно толкоз обич ще остане…
И просто затова си пожелах:
да нямам нищо, и да имам всичко.
Щом себе си до болка преживях,
от днес нататък само съм обичане…

източник: facebook*

За празника – да има топлина.
Да сложим хляба и солта на масата.
В душата ни да грейне светлина.
Да има обещание за щастие.
Да можем до конец да си простим.
Да можем до безкрая да забравим.
Озмразата да мине като дим.
А завист и дребнавост – да оставим.
Да се смалим, пред всичко по-голямо,
пред птиче и дете, да се смирим…
Единствено във погледа на мама
да се открием, и да се родим
и все да се предаваме нататък
като звезда, прозряла небесата…
Раздаващи се без остатък…
И Бог да се роди – в сърцата ни.

източник: личнич профил на авторката във facebook