Понякога копнея за докосване,
което не заплашва целостта ми.
Понеже мойте плещи са износени,
а нежността ми не търпи несръчности.
Понеже не понасям посегателства
над болните пространства във душата си,
мечтая си за ценности на практика.
И някак си за повече слушатели.
Понякога сънувам непознати,
които са способни да обичат.
Приличат на приятелски лицата им.
А всъщност и по нещо не приличат.
Понякога се чувствам излекувана,
дотолкова, че мога да го срещна.
И без да се погледнем, да се чуваме.
И даже и без допир да усещаме
докосване, но някъде под кожата.
Там всеки е затворник в своя клетка.
В илюзия за своята възможност,
зад мрежа от фибринови решетки…
Понякога си мисля, че понякога
ще бъде май, макар и през септември…
Понякога. И слизам на земята.
Онази, на разбитите надежди.
източник:facebook
