Дълго поле от свещи…
Ври от човеци, ври:
всеки продава нещо,
всеки брои по три.
Вместо ръка – трапеза.
Тежко сребро блести.
Господ дори да слезе,
трябва да си плати.
Губим или печелим –
целият свят е зар.
Мислим, че е вечеря,
всъщност е бит пазар.
Вярата – живи мощи
в тежък инфарктен рай.
Капят сълзи и прошки.
Масата няма край.
Боже, каква заблуда!
Плаче животът бос
с шест милиарда Юди…
И само един Христос.
източник: фейсбук профилът на авторката
На зимата в разрошения мрак,
когато най не й се вижда краят,
със купчинка от вчерашния сняг
едно човече някой си изваял.
От репички му сложил две очи,
носле от морков, вирнато нагоре –
стои си и наперено мълчи,
и сякаш ей сега ще проговори.
На сутринта – какъв красив обрат:
развеселен от снежното човече,
усмихна се настръхналият свят
и зимните си кожи разсъблече.
Настана глъч и звън. И снежен прах
превърна всичко в приказна фъртуна.
Животът прихна три пъти от смях
и всеки смъртен обично целуна.
Страхотна зима! Чак до пролетта,
до първото напъпило кокиче
с човечето от сняг светът летя
и всъщност се научи да обича.
Той вече знае: в своя делник сив,
на страх и на съмнения обречен,
какво му трябва, за да е щастлив –
една усмивка. И едно човече…
източник: профилът на авторката във facebook
Така си расна цял живот – накриво,
като обратен знак, като зверче.
И днес, за да е равно и красиво,
дойде Човекът да го отсече.
Дойде уверен с тежката си брадва,
че този свят е тъй несъвършен
и даже и насила, трябва, трябва!
да бъде към тревата подравнен.
Отекна удар в битието глухо,
изви се към небето тъжен стон
и кривото дръвче самотно рухна
по силата на строгия закон.
Земята пак е равна и смирена…
Но зная аз, че в нечия следа
расте прекрасно неопитомена
една извънчовешка свобода.
Макар че някой все ще я извива,
защото този свят не е разбрал,
че туй, което в ниското е криво,
отгоре е красив диагонал.
източник: профилът на авторката във facebook
Не е животът весел, нито лек,
какво ли през главата ми не мина…
И аз реших да стана нов човек,
когато дойде Новата година.
Начисто да започна своя път,
довчера разпилян и разпокъсан –
един добър човек от кръв и плът,
простил до капка даже на врага си.
На всички споделих след някой ден
и ахнаха възторжено мнозина.
И всеки втори, също като мен,
поиска нов живот. От догодина.
О, славен миг на истински прогрес!
Не е ли туй мечтаното ни чудо?…
С омразата и злобата – до днес!
От утре нови хора ще се будим.
И тъй: настана нощ и грейна ден.
След зимата и пролет се зачена…
Човекът уж е много променен,
а този свят не ще да се променя.
Боричка се за постове, за власт.
Доброто спи под двойна карантина…
И той, горкият, също като нас,
все става по-добър.
От догодина.
източник: профилът на авторката във facebook
В гората, сякаш че насън,
живееше самотен Пън,
съвсем прогнил от дъждовете,
гъбясал, прашен и безцветен,
от сто години беше там –
ненужен, оглушал и сам.
Шумяха живите дървета:
“Я по-добре го изгорете!
Подобно чучело стърчи –
изсъхнал, грозен, все мълчи.”
А той наистина мълчеше,
защото много го болеше
и молеше се някой ден,
от мълния възпламенен,
на пепел и на прах да стане,
наместо личинки да храни.
Ала в една студена нощ
до него заек сивокож
се спря и тихичко проплака,
че се страхува сам от мрака.
И старият самотен Пън
му каза: “Влез! Не стой навън!
Додето сняг в гората трупа,
живей във моята хралупа.”
Тъй ден след нощ от зла беда
над своя малък заек бдя….
Дали от заешкото тяло
доброто някак оживяло
във корените му сребристи?…
Напролет Пъна се разлисти.
източник: профилът на авторката във facebook
Дълго поле от свещи…
Ври от човеци, ври:
всеки продава нещо,
всеки брои по три.
Вместо ръка – трапеза.
Тежко сребро блести.
Господ дори да слезе,
трябва да си плати.
Губим или печелим –
целият свят е зар.
Мислим, че е вечеря,
всъщност е битпазар.
Вярата – живи мощи
в тежък инфарктен рай.
Капят сълзи и прошки.
Масата няма край.
Боже, каква заблуда!
Плаче животът бос…
Шест милиарда Юди!
… и само един Христос.
източник: профилът на авторката във facebook
