Не ми е нужно вече да летя.
И седемте небета ги познавам.
Сега изпитвам нужда от Земя.
Земя за дом. За обич. За оставане.
Земя, обрасла с дъхави треви,
с една пътечка, по която тичат
разрошени, усмихнати мечти.
(И двечките на тебе да приличат.)
Сега крилете ми тежат. И са ненужни.
Защото искам твоите ръце.
Гласът. Гневът. Смехът ти. Думите.
Сънят ти. Времето ти.
Искам ТЕБ.
източник: caribiana.blogspot.com
И какво от това, че без тебе се чувствам нежива?
И какво от това…
Планините са вечни уж, но също умират.
Просто времето крачи по-бавно при тях.
И какво от това, не успях да живея във приказка…
Няма нищо. Няма нищо. Нали?
Само обич си имах…Беше толкова истинска.
За това ли сега така живо боли?
Може би грешно побързах да тръгна.
Може би грешно разбрах…
Самотата сега ме очаква зад ъгъла.
Тази топла и влюбена в мен самота…
Ти недей да си спомняш. (Аз знам, че го можеш…)
А и аз съм си свикнала да те забравям.
Неведнъж съм целувала острието на ножа.
Неведнъж съм пробождала твойта липса от ляво.
Аз ще плача за теб, но това е нормално.
Ненормално е друго – че се случи така.
Любовта е …безочлива. И много брутална.
Любовта май ме мрази.
И какво от това?
източник: caribiana.blogspot.com
Морето е човек, забравил нещо
То тръгва към брега и пак се връща.
Припряно мачка синята си дрешка,
джобовете си трескаво обръща.
И ето че на пясъка се пръсват
вместо стотинки – мидени черупки.
Но магазините отварят късно,
а в тях какво ли може да се купи…
Човекът е море. Но той не знае
и в себе си да плува се опитва.
Ветрец, мечта и лодка взел под наем,
безгрижно плъзва се по мисъл плитка.
Животът е море. Но и смъртта е.
С морето вече всичко е сравнено.
Разкриха вече всичките му тайни.
А пък морето хич не го е еня,
защото е човек, забравил нещо.
Все тръгва към брега и все се връща.
…С кого и в колко утре имам среща?
Заключих ли добре вратата в къщи?
Къде отивам? Кой съм аз? Забравих.
Морава, мор, морал, морфин, умора…
Мърморя ли? Е, спирам. Но тогава
кой ще усети тихата ми м о р е с т ?
Бях бурно вчера, казвате? Не помня.
Обърнах кораб?!? Как успях самичко!
…Въздъхва то, оглежда се бездомно.
Морето е човек, забравил всичко.
източник:facebook*
Октомври преброява птиците,
отлитащи на юг.
Остават спомени по жиците,
светът е вече друг.
Денят прелива от безптичие
сега, сега, сега…
Градът, забравил своето величие,
притихва във тъга.
Приижда зимата неистово
към нас и към света.
Спасява ни, спасява ни единствено…
Коя ли? Любовта.
източник: профилът на авторката във facebook
Искам с някого да помълча….
Да повярвам в спрелите му стъпки.
Да почувствам нечия душа, как до моята седи на пътя….
Да позъзнем тихичко в нощта.
Мълком да се наговорим,
с въгленче от есента под луната да си стъкнем огън.
Искам с някого да помълча…
Празнувам невъзможната ни среща.
На масата постилам тишина.
Звъни съседът. Бил самотен нещо.
Помислил си, че също съм сама.
Не съм сама! – усмихвам се смутено,
тъй, сякаш има някаква вина.
Отива си. Оставам само с тебе.
Не се сърди, че той не те видя.
Не се сърди, че той не ни повярва.
Очи за тебе имам само аз.
Защото си измислих този празник.
Защото си откраднах този час.
Целувам те. Добре е, че те няма.
Не бих посмяла, ако беше тук.
Ще ми простят ли жалката измама,
цветята, подарени ми от друг?
Живота си наливам вместо вино
във чашата ти. Може да горчи.
Дано да имаш сили да изпиеш
горчилката на всичките ми дни!
източник: facebook*
Тихите битки на силните хора
не са придружени от бойни викове.
Нито от звуци на хладен метал.
Нито са битки със враг.
Силните хора се смеят със глас,
но беззвучно воюват…с живота.
С отреденото. С невъзможното.
Тихите битки на силните хора
винаги са твърде лични.
Често остават затворени под кожата. Блъскат се в органи.
Разкъсват неврони.
Борят се за време.
За търпение.
За щастие.
Тихите битки на силните хора
са различни. Но всеки път са тихи.
И само, само други силни хора
със други тихи свои битки
могат да познаят тази тишина.
Да я усетят. Да облекат твоите доспехи.
Да развеят твоето знаме.
Да забравят за миг тишината на своята битка. За да чуят твоята.
Тази армия се брои на пръсти.
Тя не е призована. Дошла е със сърце.
И ако трябва ще ти го заеме.
Защото знае, че силните хора дълго не падат, но случва се да рухнат отведнъж…
Тихите битки не спират.
Дори и след спечелена война.
Доспехите не се свалят.
Посоката се сменя .
Вече не си войн, а армия за друг.
Защото си чул битката му.
И знаеш как звучи отвътре.
Защото някой, някога ти зае сърце.
И има нужда да развееш знамето му,
нищо че не те зове.
Тихите битки на силните хора
не са придружени от бойни викове.
Но ако имаш късмет,
точно в тази тишина,
ще чуеш думата “Приятел”.
И тя ще стигне
да се чувстваш
победител.
източник: фейсбук страницата на авторката
