Публикации свързани с думата Любими стихове

ОБЪРКА СЕ КЛИМАТЪТ.
Човеците се побъркаха.
Идваш на среща
както се ходи на свиждане.
А после си тръгваш
и те гледа душата ти
от огледалото
за обратно виждане.

източник: профилът на авторката във facebook

Какво направихме ние с теб? Направихме си разстояния –
между пръстите,
между бръчките,
между устните
и между снега.
И между двете ябълки на върха на дървото,
които стоят ненабрани,
и между обеците ти,
които като шипки бодат.

Направихме си разстояния от улици и реки
и разстояния от безсилие.
И си направихме оправдания,
и невидимост,
и кръвоизливи в окото,
и лед.
Нищо друго не си направихме,
а трябваше да си направим
нещо малко –
общ джоб,
обща чаша
или две семки общ слънчоглед.

Или трябваше да си направим невидими думи
като обичам те,
защото не знам защо
и още невидими думи –
като мрак,
като затворени очи
и като беззвучие,
и да си направим невидима супа
и невидим хляб,
и невидимо легло.

Какво направихме ние с теб?
Не направихме нищо
освен продължителни аритмии
и продължителни дъждове,
освен аритмии и дъждове,
които не значат нищо,
щом оживяхме
и щом очите ни си имат отделно небе.

Една закуска не си направихме на облаците
или една вечеря,
или едно скачане от масата с парашут.
Какво направихме с теб –
направихме си вчера
и си направихме някога –
най-тъжният на света маршрут.

И си направихме една далечна пощенска кутия –
от гълъби и листа,
от пропасти и пътеки.
Какво направихме ние с теб? –
Счупихме ние
и сега ние с теб сме две камъчета –
далеко,
далеко…

Две камъчета сме ние, нищо повече –
две камъчета.
И се търкаляме по склона,
и се търкаляме –
търкул-търкул..
И какво, че се чува, когато мълчим,
какво, че се чува,
щом аз твоето камъче как се търкаля по склона
не съм го чул?

източник: nikolaymilchev.com

                             “Това е филмът. Друго няма.”
                                                   Валери Петров

Човешка, простичка, банална,
развиваше се любовта.
Макар и тъй сантиментална,
отдън душа ме трогна тя.
Тя в мен събуди всички болки.
И там, върху екрана бял,
въртяха се на двете ролки –
въртеше се животът вял.
Въртяха се в една окръжност
прощални погледи, слова.
А пък на мен ми беше тъжно
и без това, и без това…
Но някой захихика в здрача
и аз се сепнах изведнъж:
на мен се смееха – че плача…

Измъкнах се. Валеше дъжд.
Аз бавно тръгнах в този злобен
град, пълен с присмех, дъжд и дим,
щастлив, че още съм способен
да се разплача и от филм.

1968

източник:literaturensviat.com

Причина мъничка,
а колко следствия
се скъсаха от нея
и се ширнаха.
Как всяко си закрачи
по пътечката,
намери си човека
и го жилна.

Сега претърсвам
люспите на думите
за гладните остатъци
от смисъл.
Уж някой някъде
изгаря руни,
а пламват пръстите,
с които съм ги писала.

Надявам се
нещастната наука
да подкопае
своите устои.
Представяш ли си
да клонират чувства?
Както овцете.
Черните са мои.

източник: профилът на авторката във facebook

Аз няма да умра като хората.
Аз просто ще престана
да те сънувам.
А това е немислимо…

Иначе ще изглеждам замислен.
И времето ще се нарича Големия Сън.
И изведнъж ще разбера всичко.
И ще въздъхна: Не можа ли
някоя по-прилична смърт
да ме избере.
­ Ти от кой край си? ­
ще започне тя.
­ Аз съм от края на света ­
ще завърша аз.

Но преди да се случи всичко,
ела още веднъж, мое вечно момиче.
Донеси ми наглата усмивка,
с която те гледах
първия път.
Тя е скрита в тенекиената кутия
от бисквити,
кръгла като нашия лунен вятър,
ръждясала като ветропоказател ­
кутията, в която крия
пистолета на баща ми,
защото…

Аз няма да умра като хората.

източник: facebook*