Публикации свързани с думата разкази

“Спри музиката. И влез. Вътре в себе си. Ако е тъмно, не бой се. Ще свикнеш с тъмнината. Спъна ли се в нещо? О, да, този кашон със стари желания, мечти и копнежи… откога се канеше да го изхвърлиш. Но, ето го, събира прах и смърди на спомени и мухлясало минало. Пак няма да го изхвърлиш. Нищо. Избутай го настрани. И влез по-навътре. Свикна ли вече с тъмнината? Видя ли, че няма страшно. Става ти горещо? Понякога е толкова задушно в това твое помещение. Май отдавна не си проветрявал “себе си” . Защото отдавна не си влизал там. Все забравяш кой беше ключът. Но, виж, стремиш се да помниш ключа за този до теб. За онази около теб. За входа към другите. Сори, човече, те понякога “сменят патроните”. “Бронират вратите си”. Пък ти стой на прага им, колкото искаш… Я стига глупости! Хвърляй ги тея ключове към другите и вземи намери онзи ръждясалия към себе си.

"ВИЖ ОЩЕ"

– Голямото ти сърце някой ден ще те погуби.
– Нима искаш от мен да го хабя с малко любов? Не обичам прахосничеството.
– Не. Само да се пазиш повече.
– И да издигна стени, вместо мостове?
– Недей да строиш мост до всеки. Така лесно ще те стигне предателството.
– Зад стените то е най-опасно. Не искай да предам себе си.
– Пази се. Само това казвам.
– От какво те е страх?
– От теб самата. Че ще си навредиш. Никой не е умрял от предпазливост.
– Но именно тя е убила най-много мечти и доброта.
– Не всичко, което виждаш, е каквото изглежда.
– И не всичко е такова, за каквото го набеждаваш. Откажи се. Няма от какво да ме пазиш.
– Не осъзнаваш. Не те пазя от другите. Пазя те от теб самата.

Най-открит си, когато носиш щит от любов. Не си неуязвим. Просто си безразсъдно смел. И необятно прощаващ. Една непоколебима вяра в доброто у другите те тласка да вървиш, да тичаш, да се носиш напред. И така открил се, ставаш дом. На надежди. Ставаш болница. За чужди рани. Ставаш искра, за да разпалиш пламък. Не в себе си, защото той гори като Олимпийския – без да гасне. А в другите. Които са останали на тъмно заради ледените ветрове на случванията. Усмихваш се. И на най-осакатените, и на онези, чакащи с нож зад гърба да те уцелят. И забравяш вината и обвиненията й. Ръката е винаги протегната. Към онези, които имат нужда да я хванат. Защото носиш за дар прошката в очите си.
И нямаш сила само за едно: да подминеш молитва, без да я сбъднеш. Защото не признаваш друга слабост, освен егоизма и закоравялата нежност.

"ВИЖ ОЩЕ"

От дребна душа се пази, чедо! Такъв на слепия очите ще извади, на босия цървулите ще вземе. На мишка прилича, че мишката е алчна, все гризе, все чопли. Доверие няма никому. И мира няма, тъй щото и насъне страхотии види. Страх го е тоя човек да го не оберат, да му не вземат милото и драгото. Загледаш ли се, ще разбереш, че тоя и от живота си пести. По малко яде, ризата си без нужда кърпи и дребни букви пише, та мастило и книга да хартисат. И на приказки се скъпи. Думата си за жълтица я брои. Мълчи ли, да знайш, крои нещо. По душа е сиромах и дълбае тя, свитата му душица кладенец, мъчи се, ама до жива вода не мож стигна. С ръкавица на ръка ще се здрависа с тебе, ей тъй едва, едва, на око ще те претегли, сетне, с фалшива усмивка на уста, ще опита нещо да ти вземе, нещо ще изпроси. Не дадеш ли, повече няма да го видиш.
Сладко нещо е властта, ама не е по мяра всекиму. На дребни души власт не трябва да се дава! Тя приляга повече на широка, блага душа. Голяма като земята, що тъпчем. Щото нея я носи човек, дето се е учил на търпение, на дисциплина и знае половината от туй, що има, Господово е. Половината от здраве, имане, ум, хубост и берекет Господ е турил на своя сметка. Та научил си е урока щедрият и добрува, и нашироко живее. На дребно не може, инак линее. Нему кожата чак теснее, та ако я поискаш и нея ще ти даде. Той е роден стъпала към звездите да зида. Нему имай вяра!

Из „ Обич“( продължение на „ Алтъна“)
Ивелина Радионова

източник:личния профил на авторката във facebook

Тежки грижи не са за женски гръб. Жена не може да ги носи. Погледнеш: бръчица на челото, около очите, сетне край устните, дето преди са били алени, а сега – бледи, безцветни. На жената спокойствие трябва и любов, ама много любов, щото любовта е и вяра и смисъл в тоя живот. Тогаз прилича на буйна, тичаща река.

Из „Обич”, Ив. Радионова

източник: личната страница на авторката във facebook

– Знаеш ли защо Господ събира людете, Алтънчице?
– Зная – да са не сами. Той и животните събира. Даже той не е самин. Със Свети Петър и с ангелите си другарува, щото от самотия погрознява сърцето.
– Не е само да се множат, либе. Всеки трябва да е добър с другия, да си казват всичкото в лицето, за ръце да се водят през стръмнините, да си прощават и да се обичат.
– Път си ми и дом мой, и сърце мое, Дойчине! На мен ми стига сламено възглаве да ми шумоли, да ми спомня колко слънца са се изтъркулили откак се познаваме. Хляб и сол да имам, ама с тебе да ги ям. Ти и Йова ми стигате и душата ми е спокойна. Друго не искам. Другото са дивотии и прищевки женски.

Из ” Обич”, Ивелина Радионова
източник:страницата на авторката във facebook

На ръба на света или инак речено край село Комщица живееше Павел. Имаше ли майка, нямаше ли баща, от где се е пръкнал на белия свят – никой не знаеше. Другоселец беше. Оставил своите преди много лета, той бе напуснал земите край Дунав, за да си дири късмета. Обикалял беше много преди да се засели в Комщица. Пуснал бе дълга коса и брада и сам си бе сковал колиба на високото от дървени пръти. Сетне я бе покрил със слама и шума и бе постлал пода с мечи кожи. Ням бе от раждането си тоя човек. Лошо бе орисан да не може да изкаже ни мъката, ни радостта си. Людете го мислеха за луд и му викаха Тихия. Съжаляваха го, щото не съзнаваха, че лудите са благословени и свободни да правят туй, що им душа копнее, без някой да им дири сметка. Не знаеха людете, че някога Тихия имаше изгора. Дума си бяха дали с нея, ала тя се разболя от лоша болест и почна да линее, догде накрая свещицата на живота ѝ угасна. Павел се затвори съвсем в себе си, като охлюв в черупката си. Тогаз направи колибата и избяга от всичкото. Сега приличаше на странник отшелник, заменил удобното и нареденото с трудното и дивото. Ей туй му беше лудостта в живота. Но тая лудост, ако да беше лудост, го спасяваше от товара на неслученото. Кога обичната му отиде на небето, той почна да се качва на високо. Господ диреше, та да го пита със сърцето си защо му отне либето. Чудеше се дали Всевишният не посяда в тукашните пещери да решава съдбините човешки, та затуй ги обиколи всичките. Балабанова и Вълча дупка, Търса, Шамак и Петриш вече познаваше като петте си пръста, ала Господ така и не срещна. Накрай реши, че Владетелят на земното и небесното винаги ще е с крачка пред него и че щом тъй е решил и рано е прибрал тая, що го радваше, значи тъй е трябвало. И тръгнаха дните му еднакви като речни камъчета, дето водата мачкаше и оглаждаше по пътя си…

източник:страницата на авторката във facebook