Публикации свързани с думата разкази

– Знаеш ли защо Господ събира людете, Алтънчице?
– Зная – да са не сами. Той и животните събира. Даже той не е самин. Със Свети Петър и с ангелите си другарува, щото от самотия погрознява сърцето.
– Не е само да се множат, либе. Всеки трябва да е добър с другия, да си казват всичкото в лицето, за ръце да се водят през стръмнините, да си прощават и да се обичат.
– Път си ми и дом мой, и сърце мое, Дойчине! На мен ми стига сламено възглаве да ми шумоли, да ми спомня колко слънца са се изтъркулили откак се познаваме. Хляб и сол да имам, ама с тебе да ги ям. Ти и Йова ми стигате и душата ми е спокойна. Друго не искам. Другото са дивотии и прищевки женски.

Из ” Обич”, Ивелина Радионова
източник:страницата на авторката във facebook

На ръба на света или инак речено край село Комщица живееше Павел. Имаше ли майка, нямаше ли баща, от где се е пръкнал на белия свят – никой не знаеше. Другоселец беше. Оставил своите преди много лета, той бе напуснал земите край Дунав, за да си дири късмета. Обикалял беше много преди да се засели в Комщица. Пуснал бе дълга коса и брада и сам си бе сковал колиба на високото от дървени пръти. Сетне я бе покрил със слама и шума и бе постлал пода с мечи кожи. Ням бе от раждането си тоя човек. Лошо бе орисан да не може да изкаже ни мъката, ни радостта си. Людете го мислеха за луд и му викаха Тихия. Съжаляваха го, щото не съзнаваха, че лудите са благословени и свободни да правят туй, що им душа копнее, без някой да им дири сметка. Не знаеха людете, че някога Тихия имаше изгора. Дума си бяха дали с нея, ала тя се разболя от лоша болест и почна да линее, догде накрая свещицата на живота ѝ угасна. Павел се затвори съвсем в себе си, като охлюв в черупката си. Тогаз направи колибата и избяга от всичкото. Сега приличаше на странник отшелник, заменил удобното и нареденото с трудното и дивото. Ей туй му беше лудостта в живота. Но тая лудост, ако да беше лудост, го спасяваше от товара на неслученото. Кога обичната му отиде на небето, той почна да се качва на високо. Господ диреше, та да го пита със сърцето си защо му отне либето. Чудеше се дали Всевишният не посяда в тукашните пещери да решава съдбините човешки, та затуй ги обиколи всичките. Балабанова и Вълча дупка, Търса, Шамак и Петриш вече познаваше като петте си пръста, ала Господ така и не срещна. Накрай реши, че Владетелят на земното и небесното винаги ще е с крачка пред него и че щом тъй е решил и рано е прибрал тая, що го радваше, значи тъй е трябвало. И тръгнаха дните му еднакви като речни камъчета, дето водата мачкаше и оглаждаше по пътя си…

източник:страницата на авторката във facebook

В периферията на Вселената имало едно магазинче.

На него нямало табелка – някога тя била отнесена от ураган, а новият собственик решил да не закачва нова, защото всеки местен жител знаел, че в магазина се продават желания.

Асортиментът на магазина бил огромен.

Тук можело да се купи, на практика, всичко: огромни яхти, апартаменти, брак, пост вицепрезидент на корпорация, пари, деца, любима работа, красиво тяло, победа в конкурс, мощни коли, власт, успех и много, много други неща.

Единственото нещо, което не се продавало били живота и смъртта – с това се занимавал Главният офис, който се намирал в друга Галактика.

Всеки, който бил дошъл в магазина, (а всъщност има и такива желаещи, които нито веднъж не били влизали в магазина, а си останали у дома и просто са желаели) като първа стъпка искал да знае каква е цената на неговото желание.

Цените били различни.

"ВИЖ ОЩЕ"

Разпиляно брашно е животът ми. Чакам някой да го събере, питка да омеси. Питка за двама. Да седнем по турски и да я разчупим. Мед да и сложим. Да дадем първото парче на Богородица, второто- на нероденото ни още дете, третото- на всичките неволи, дето ще ни стигнат и ще ни хартисат. Сетне да изядем всичко до троха, да се прегърнем в постелята. И да ни тръгне бяло, бяло, бяло и медено…

Из предстоящата „ Йова разказва”
Ивелина Радионова

източник:личния профил на авторката във facebook

– Учителю, идвам при теб, защото се чувствам толкова жалък, че нямам желание за нищо. Казват ми, че за нищо не ме бива, че нищо не върша като хората и съм непохватен и много тъп. Как да се поправя? Какво да сторя, че да ме ценят повече?

Без да го поглежда, учителят му рекъл:

– Съжалявам много, момко. Не мога да ти помогна, защото първо трябва да реша един личен въпрос. Може би след това… – И след кратка пауза добавил: – Но ако склониш да ми помогнеш, ще се справя по-бързо с него и после може да ти помогна.

– О…колко се радвам, учителю – измънкал момъкът, разбирайки, че отново го подценяват и пренебрегват.

– Добре – продължил учителят. Свалил пръстена от кутрето на лявата си ръка и като го подал на момчето му рекъл: – Яхни коня, който е навън и иди на пазара. Продай този пръстен, защото трябва да изплатя един дълг. Постарай се да получиш възможно най-високата цена и да не скланяш за по-малко от една златна монета. Тръгвай и се върни по-бързо с жълтицата.

Момъкът взел пръстена и тръгнал. Щом стигнал до пазара, започнал да предлага пръстена на търговците, които го поглеждали с известен интерес, докато не споменал цената, която иска. Отворел ли дума за златната монета, едни му се присмивали, други му обръщали гръб и само един старец си направил труда любезно да му обясни, че една златна монета е твърде голяма цена за този пръстен. Някой се смилил над него и му предложил сребърна монета и медна съдинка, но заръката била да не скланя на по-малко от жълтица и момъкът отказал.

Като предложил пръстена на всички, които срещнал на пазара, а това били повече от сто души, отчаян от неуспеха, той яхнал коня и се върнал при учителя. Колко би искал момъкът да има златна монета и да я даде на учителя, за да се отърве той от дълга си и най-сетне да го посъветва и да му помогне.

Влязъл при стареца.

"ВИЖ ОЩЕ"

За петата ракия, или колко е хубав животът
Разказ от Георги Бърдаров

Eй, тази история никога няма да ми омръзне да я разказвам. Може би защото в един ден стигнах края на света, изпих пет ракии, усетих Бог и почувствах колко е хубав животът.
Тя, историята, е простичка и, разбира се, започва с една налудничава идея, дошла след няколко питиета в одимена софийска кръчма. Случи се през лятото на 2005 година, когато след порядъчен запой решихме да направим обиколка на Родопите. Петима възрастни в малка спортна маздичка посред лятото в най-големите жеги се понесохме из магичните Родопи. И изживяхме магични приключения.

Минахме по пътища, които са били пътища преди десетки години. Пихме ракия с чудати старци в кошари, които съм сигурен, че не съществуват и някой ги бе измислил за случая. Говорихме си за живота със събрали мъдростта на вековете старици посред мегданите на села, излезли сякаш от разказите на Радичков и Пелин. Изживяхме какви ли не контрасти, спахме на странни места.

Първата вечер замръкнахме край хижа “Гоце Делчев”. Оказа се, че няма нищо свободно, а бяхме преуморени. В крайна сметка ни настаниха встрани от хижата в бивши пионерски бунгала. За мухъла и дървесината няма да отварям дума, те се преглъщат с малко повечко огнена течност, но виж, ценоразписът е друго нещо!
Възстановявам го по памет.

Ц Е Н О Р А З П И С:
Легло – 1,50 лв.
Е К С Т Р И:
Чист чаршаф – 0,50 ст.
Теляк – 0,50 ст. (извиняваме се, в отпуск е!)

На другата вечер бяхме в Замъка на Беширов край Неделино, където по залез се излежавахме в басейна и гледахме как градът притихва посред лай на псета и детски викове. Но в крайна сметка стигнахме до края на света!

Как се стига до края на света ли? Ами много е лесно! От Смолян хващате право на юг. Задължително се зареждате със смилянски боб в Смилян. Е, ние малко прекалихме, защото, когато се появи усмихнатата сервитьорка, поръчахме пет порции бобена салата, пет бобени чорби, пет паници боб с наденица и пет бобени десерта! След толкова боб обаче си пълен с енергия и можеш да стигнеш до края на света!

Та: от Смилян свивате на югозапад, подминавате Буката и Могилица и се озовавате в центъра на село Арда. Тук, на разклона на “Патриарх Евтимий” и “Синчец”, хващате, разбира се, по “Синчец”, оттам леко завивате по “Трудолюбие”, излизате от Арда и стигате до… Гудьовица.

Защо Гудьовица е краят на света ли? Ами защото е в края на топографската карта, след него няма нищо друго, защото е в края на България, след него е само телената гранична мрежа и защото пътят странно свършва точно в центъра на селото пред входа на единствения смесен магазин.

Ако се запътите натам и решите да се подкрепите с провизии в него, забравете. Има само бира и яйца. А на въпроса защо няма нищо друго, усмихнатата продавачка ще повдигне рамене и ще ви отвърне: “Ами защото свърши лимонадата!”
Докато щракаме с апаратите и вдишваме чистия родопски въздух, подхващаме приказка с местните хора. От дума на дума стигаме и до обяснението защо сме дошли тук. Ала на нашата географска теза, че искаме да видим края на света, получаваме в отговор: “Ааа, не, не сме накрая, след нас има още…” Ние и петимата сме географи, двама преподаваме в Университета и се опитваме научно да поясним, че няма нищо след тях. Взели сме и една от най-пълните военни топографски карти на България. Но и те упорстват: „Ааааа, има, има, след нас е Гоздьовица!” И се смеят – топло, напевно, по родопски.

"ВИЖ ОЩЕ"