Публикации свързани с думата разни мисли

“Ако срещнете истинската си любов, тя никога няма да си тръгне от вас – нито след седмица, нито след месец, нито след година.”- Габриел Гарсия Маркес

Никой! –
не бива да навлиза в чуждия живот – повече, отколкото му е позволено!

ИМА ХОРА… КОИТО ВЛИЗАТ В ЖИВОТА НИ… ТИХО.
На пръсти! Като в храм.
Влизат тихо, на пръсти… от страх – да не разбутат нещо. Нещо да не разместят… Да не счупят…
Влизат в Душите ни – точно като в храм!
С цялото си уважение към храма… И към всичко, което се съдържа в него.
Към всичко, което представлява нашата същност.
Към всичко… което сме.

Остават… толкова, колкото е нужно. Колкото чувстват, че трябва.
Отнасят се с уважение, и разбиране – към нашите чувства, емоции, вярвания, страхове…
Към нашите идеи, убеждения, морални възгледи, житейска философия…
Към нашите грешки, към нашите истини…
Към нашия Път – извървян досега.
Към нашето Днес.
Към нашите планове – за Утре. Към нашите мечти…

Има хора… които влизат в живота ни тихо.
Понякога дори не забелязваме, че сме ги имали!
Че са били там…

Тръгват си, пак така – ненатрапчиво, тихо… Както са дошли.
Тръгват си – когато почувстват, че е дошъл момента.
Че са изиграли своята поддържаща роля – в Големия Филм на Нашия Живот.
Че са дали – каквото трябва.
Колкото трябва.
След тях… не остава празнота.
След тях остава… пълнота!
Защото са оставили… ЛЮБОВ.
Толкова, колкото ни е нужна – за да продължим живеенето
на живота.

Тях ги помним. Цял живот!
Независимо колко продължава, какво ни носи, и с кого ще го живеем – оттук насетне…

Тях ги помним. Цял живот.

ИМА И ХОРА… КОИТО НАВЛИЗАТ В ЖИВОТА НИ – ГРУБО.
Навлизат брутално, безпардонно, безцеремонно…
Направо нахлуват в него – като тайфун, като опустошително цунами, като ураган…
Те влизат като агресори – през отворената врата на нашия храм.
Защото вратите на храма – са винаги отворени за ЛЮБОВТА.
И те влизат – надянали маската на любовта, влезли в ролята на любовта, облечени в дрехата на любовта…
Защото знаят… че само така могат да влязат.

После… събличат дрехата. Тя повече не им е нужна (нали са в храма)

И тогава се развихрят истински!
Разбутват всичко там. Разместват всичко, което не познават, отричат всичко, което не разбират, изхвърлят всичко, което им пречи…
Подменят нашите ценности – със свои, ровят навсякъде, подреждат, пренареждат, чистят…
Ремонтират, поправят… Чупят!
Подлагат на анализ, (и оценка!) – целия ни живот!
Отричат (или осъждат) – нашите чувства, емоции, светоусещане, мироглед…
Отричат (или осъждат) нашите действия, мисли, разбирания…
Отричат (или осъждат) нашите идеи, нашите победи, нашите падения, нашите възходи…
Отричат (или осъждат) всичко наше, нас самите…
Изобщо – всичко, което СМЕ! Нашата личност, нашата душевност, нашата СЪЩНОСТ!

На практика – това вече не е нашия храм!

Оказва се, че това вече е нечий чужд храм, нечий чужд живот…
А нас самите – даже ни няма във филма.
В Големия Филм на НАШИЯ Живот! – ни няма…
Нито сме във филма, нито сме в храма (храм няма) нито сме… някъде другаде.
Просто – нас ни няма!
Даже не знаем – къде сме…
Никой не знае… къде сме.

Когато си тръгнат… (те винаги си тръгват) Обикновено това става, когато всичко вече е разрушено, когато вече няма какво да се руши (нарежда, подрежда, почиства, изхвърля…)
Тръгват си – защото няма вече какво да правят – в нашия храм, в нашия живот…

Та, когато си тръгнат – след тях остава… тишина.
Тишина, в която… отчаяно търсим… себе си.
Ако изобщо се намерим – започва едно дълго пътуване… към нас самите.
Опитваме се да си спомним – кои бяхме, какво обичахме, в какво вярвахме…
Кои бяха приятелите ни, къде са спомените ни, какви бяха мечтите ни…
Дълго, и мъчително е – пътуването към себе си (ако изобщо се намерим) След като те си тръгнат…

Тях също ги помним.
Не, не цял живот!
Тях ги помним… докато трае търсенето.
На това, което е останало от нас…
Докато търсим храма (своя храм) под отломките… които са останали от него.

Помним ги – докато го изграждаме отново – парченце по парче, тухла по тухла…
Такъв, какъвто е бил. Преди да бъде разрушен.
Нашият храм!
Докато подреждаме в него – своите чувства, мисли, емоции…
Своите вярвания, страхове, надежди, спомени, мечти…
Своите приятелства, своите любови, своите раздели…
Своите радости, своите скърби, своите сълзи, своите болки…
Своята СЪЩНОСТ – самите себе си.
Изгубени – и намерени отново.

После – забравяме.
И тръгваме нататък… по СВОЯ Път.
Само със себе си. За по-сигурно.

И с вярата, че сме се научили да разпознаваме – кое е ЛЮБОВТА, и кое – на любовта дрехата.
Под която… може да се крие всичко друго, което НЕ Е ЛЮБОВ.

източник:личната страница на авторката във facebook

“Всеки мъж е орисан да срещне веднъж в живота си своята вещица… Да, вещица – не принцеса. Принцесата е обикновено неговата фантазия за първата любов – ефирна, нежна, сладка, случила се вече… загубена, преживяна или все още витаеща наоколо. Принцесата чака да бъде намерена, спасена, качена на бял кон, заведена в царство…. с една дума „глезла”.

Вещицата! – това е онази, другата, неочакваната, жената,която даже не си е представял, че ще го омагьоса. Тя може всичко сама. Но до нея той се чувства силен и опасен. Тя няма нужда да бъде спасявана. Но му се иска да я спаси…от самата нея понякога. Тази, която го привлича като магнит, диво, страстно, безпрекословно, ….някак въпреки. Тя може да създава сънища, да руши светове, да рисува дъга. Тя може ненадейно да предизвика гневни, непознати сълзи или да го накара да мечтае усмивката й. Тя го кара да диша вятъра в нейните коси и да я прегръща насън. Тя прави пръстите му нежни и устните му копнеещи. Тя оцветява мислите му в странно-лилаво и му измисля нови думи. Всеки сам си я усеща – неговата вещица. За другите тя може да е съвсем обикновена, малко хаотична или неясна. За него обаче тя е магия…

…или проклятие…

Всеки мъж я среща веднъж в живота си – не всеки може да улови момента и да открие заклинанието, за да бъде негова наистина. Затова е вещица – танцува боса в огъня и носи пясъчна рокля в сънищата.

Ако си я срещнал вече, твоята вещица, обичай я! Дори, когато не трябва, дори когато е лоша, дори когато не знаеш как и защо…

Обичай я! И тя пак ще прави вълшебен света за теб!”

автор:неизвестен (не намерих информация)
източник: фейсбук профила на другаря Пламен Петров

Заболя ме. Все едно,че някой ме удари с юмрук в стомаха. Чак въздухът ми спря.
– Не те обичам вече.
Не бях и подозирала,че думите могат да причиняват осезаема физическа болка.
Вратата след него се затвори тихо,а аз все още стоях безмълвна,бездиханна и смразена.
Чух крещене. Не,това съм аз. Тези викове излизат от мен. Краката ми омекнаха и се свлякох на земята.
Буцата в гърлото ми ставаше все по-голяма,опитвах се жадно да поема въздух,да се се съвзема.
Всичките ми мечти бяха свързани с него,а той си тръгна. Може ли човек да живее без мечти?Светът ми беше разрушен. Аз бях разрушена..
Виковете ми се смесиха с хлипания. Плачех,исках да го изплача. Да изплача всичката болка,която изпитвах..Да плача докато стана празна. Празна от чувства.
На сутринта трябваше да отида на работа. Вършех всичко рутинно,а наум крещях. Защо светът не ме изчака да се събера,да стана отново цяла?! Защо не ми даде поне малко време да свикна с болката?!
Клише.
Но клишетата са истина.
Каквото и да стане животът продължава.

Юлиана Никифорова

източник:страницата на авторката във facebook