Седя, като врабче,
на перваза на деня си,
сред мислите си, че
все крилцата ми са къси.
Че моето не бе
нито полет, нито песен,
че моето небе
ниско бе, а идва есен.
Един живот – троха.
Как да я делиш с орлите?
За някого – стреха,
другиму – височините.
Вали и застудя.
Аз, като сълза в окото,
един врабец – седя
на перваза на живота.
източник:личния профил на авторката във facebook
Той е толкова сам, че душата му ходи на пръсти –
да не би да събуди и другата дума “самотен”.
Обитава прозорец в отсрещната къща до късно
и говори с китарата-бас на езика й нотен.
И, провесил коси, по слухарски налучква римейка
на живота си, който е труден за хващане в ритъм.
А е само един обичаен шофьор на линейка
и по малкото радио често животът го вика.
Аз го гледам и виждам как моята дума “самотна”
ме е свила в пашкул насред къща, препълнена с хора.
Аз съм повече даже от него сама и сиротна
и китара си нямам, с която така да говоря.
Ние с него сме двете предсърдия на самотата.
Две нелеки съдби на кантара висят доживотно.
И е ясно защо се държи равновесно везната –
несамотен, но сам е като несама, но самотна.
източник: личния профил на авторката във facebook
