Публикации свързани с думата самота

Искам с някого да помълча….
Да повярвам в спрелите му стъпки.
Да почувствам нечия душа, как до моята седи на пътя….
Да позъзнем тихичко в нощта.
Мълком да се наговорим,
с въгленче от есента под луната да си стъкнем огън.
Искам с някого да помълча…
Празнувам невъзможната ни среща.
На масата постилам тишина.
Звъни съседът. Бил самотен нещо.
Помислил си, че също съм сама.
Не съм сама! – усмихвам се смутено,
тъй, сякаш има някаква вина.
Отива си. Оставам само с тебе.
Не се сърди, че той не те видя.
Не се сърди, че той не ни повярва.
Очи за тебе имам само аз.
Защото си измислих този празник.
Защото си откраднах този час.
Целувам те. Добре е, че те няма.
Не бих посмяла, ако беше тук.
Ще ми простят ли жалката измама,
цветята, подарени ми от друг?
Живота си наливам вместо вино
във чашата ти. Може да горчи.
Дано да имаш сили да изпиеш
горчилката на всичките ми дни!

източник: facebook*

В безкрая между двата свята,
където сенките ридаят,
където се прегръщат нежни
и неприкаяни души;
където властва светлината
и се откриват всички тайни,
и се извършват всички срещи,
и всяка язва се руши;

където всичко се заражда,
където всичко се завръща
и всичко се преобразява
и се загръща в тишина;
където няма нищо страшно,
където няма нищо тъжно
и няма памет, ни забрава,
ни самота, ни тъмнина;

където ангели се носят
и херувими се усмихват,
и серафими в миг проблясват
или пространствата звънят,
или животът недоносен
в безмълвието зрее тихо
и в очертания неясни
добива дух, душа и плът;

където е така красиво,
че ти се иска да заплачеш,
да се разтвориш, да изчезнеш,
да приютиш, да позовеш;
където багрите се сливат
в поднебия и дни прозрачни,
а после се разлистват в бездни
невероятни цветове…

там ще се срещнем, ще си спомним
безкрайните, безсънни нощи,
безсмислицата, суетата,
неутолимия копнеж,
страстта, загадъчния ромон
на любовта ни невъзможна,
безумията на летата,
рисунките от зимен скреж;

и ще си спомним как безсилни,
как безразсъдни и щастливи
сме предизвиквали съдбите
и небесата, и смъртта;
как сме жадували закрила
за себе си и всичко живо
от необята ненаситен,
от челюстите на пръстта;

как в залезите неусетно
сме вграждали като зидари
душите си и светлината
на нежната ни тленна плът;
как в пламъците на небето
животът бавно е догарял
и е изгарял в шепа злато,
разпръсната над нечий път,

над мостовете, над дъгата
в безкрая между двата свята,
в безкрая между двата бряга,
между мига и вечността,
където всичко се отваря,
където всичко се разтваря
и всичко се превръща в магма,
а после в звън и пустота.

източник: www.slovo.bg