Публикации свързани с думата самота

Не ме докосвай – ще се разтопя.
Отдавна станах ледена кралица.
Живея тъй далеко от света…
Не искам никой пак да ме обича.
Сама съм и така ми е добре –
без драми, без сълзи и без раздели.
Над мен е само ледено небе,
а спомени са моята постеля.
Така минават дните ми във сън,
не се нуждая вече от копнежи…
Знам колко мрачен е светът навън,
от фалш и от игри натаралежен.
Не ми споделяй своите мечти.
Това е просто среща с непозната.
Една целувка ще ме разтопи…
Но кой ще залепи след теб душата ми?…

източник: личния профил на авторката във facebook

ПЪТЕКАТА – Е ВИНАГИ ЕДНА…
Онази, по която те намирам.
А любовта – прилича на вина.
Такава… От която се умира.

Пътеката – е винаги една!
Онази… По която си отивам.
От устните ми капе тишина…
И в твоето мълчание попива.

Не ме изпращай! Мога и сама
да прекося Пустинята на Дните.
Когато се прибираш у дома –
разбираш, че ме носиш във очите.

Разбираш, че полепвам по съня.
Разбираш, че без мен ще бъде празен –
и той, и утрото ти, и деня –
във който няма… откъде да вляза.

Разбираш, че без мене ще горчи –
и чашата кафе, и тишината…
А вечер – по ракията личи,
че е известен края на играта.

Пътеката е винаги една!
Една – единствена… Но двупосочна!

Любов, която всъщност – е вина…
И… самота.
Която е безсрочна!

източник: личната страница на авторката във facebook

Вървя сама. Боли ме. Тъмно…
Мъка във сърцето… Счупени криле.
Падам, ставам, а пътеката е стръмна.
Плача. Път не виждам. Накъде?
Задушава се и скита се бездомна,
душата празна. И боли.
Сърцето нося си в ръце.
Пазя го в кутийка, дъжд вали.
От гърдите – кръв тече.
Сълзите парят. Гърлото горчи.
Страдам. Много ми е зле…
Пътеката е дълга, кална.
На края мъничка къщурка.
Табелата – ръждясала, метална.
Избледняла от сълзите и солта.
Като в приказките скърца и препуква.
Ето я. Намерих …
„Работилницата на разбитите сърца“.
Влача се. Отварям, чукам…
Плачеща и мокра от дъжда.
— Може ли? И аз съм тука!
Майсторът усмихва се.
Подава ми ръка.
Хубаво е. Лъха на надежда,
любов, спокойствие и тишина.
Към мене бавно се привежда
и целува мократа коса.
Заведе ме, във ъгъла. Приседнах
до витрината със счупени сърца.
Взе кутийката и ме погледна.
Приклекна и превърза ме със топлота.
Каза ми: „И твоето ще залепя.
Поплачи си, мила.
Тука всички плащат със сълзи.
Използвам ги като лепило.
Така по-малко ще боли“.
Погали ме, прошепна: „Поплачи!
Аз после ще ти ги изтрия,
сълзите от красивите очи“.
Сърцето върна го – зашито.
Закърпено, но пак боли.
Със много белези покрито,
но пó е живо от преди.
Спаси ме. Вече не умирам.
Превързана съм. С белег, но с крила.
Тръгвам си. Разбирам…
Дъждът е спрял. Ще мога ли да полетя?
На излизане поглеждам към витрината,
с прилежно подредените сърца.
И изведнъж видях картината…
Не с очи. А туй закърпеното я разбра.
И разкъса се отново рана.
Прекършиха се крехките крила.
Болката ме пратила в капана-
“Колекционер на женските сърца“.

Юли 2017 г.

източник:otkrovenia.com

Тъжно и тихо. Покой.
Душата е чиста – след дъжд.
Миг на щастие.

Сред изпаренията пролазва
рефренът на стара филмова песен…

Като дишане го изпяваш.

юни 1993 г.

От стохосбирката “39 спирки по пътя”

източник:liternet.bg