Кога така уплаших се от хората
навярно някой е погледнал
изпод вежди
това
което с много трепет съм показала
навярно сме живели в напрежение
и в някакво мъчително себедоказване
един до друг там някога
преди години
аз помня любовта
която татуира името ми
на гърдите си
навярно много гола съм била
изложена на много вятър
човек така се свива
и заключва
човек така започва да страни от другите
когато твърде много ги обича
но все и не успявах да намеря
чалъма за баланс на този ластик
опънат за любовен танц
над пропастта
която зее изпод всички ни
подобно онова момиче
с огромното сърце
от ПеВеЦе
из улиците на Ню Йорк
в онзи видеоклип от наш’то детство
ти влачиш някаква любов
но никой няма там
отвертки
клещи
да я сглоби
за да я ползвате
като дивана от икеа срещу нетфликс
и всеки го е страх от грешки
така човек наплашва се от хората
измисля си черупки и завеси
остава вкъщи в петък от умора
обича себе си и котката
компенсаторно
понякога се заогражда с вещи
друг път лежи и пуши часове наред
на пода в хола или нещо друго
уж спокойно
но всъщност в непрекъснато очакване
да дойдеш
Публикации свързани с думата самота
“Самота”- Таня Емил Рупел
Вече знам какво е самотата.
Тишина, в която се чува часовник.
Часовник, който отмерва времето.
Времето, в което очаквам някой.
Някой, който няма да дойде.
източник: personally-creation.catsboard.com/* (авторът не е потвърден)
“Не се оправдавам”- Caribiana
И какво от това, че без тебе се чувствам нежива?
И какво от това…
Планините са вечни уж, но също умират.
Просто времето крачи по-бавно при тях.
И какво от това, не успях да живея във приказка…
Няма нищо. Няма нищо. Нали?
Само обич си имах…Беше толкова истинска.
За това ли сега така живо боли?
Може би грешно побързах да тръгна.
Може би грешно разбрах…
Самотата сега ме очаква зад ъгъла.
Тази топла и влюбена в мен самота…
Ти недей да си спомняш. (Аз знам, че го можеш…)
А и аз съм си свикнала да те забравям.
Неведнъж съм целувала острието на ножа.
Неведнъж съм пробождала твойта липса от ляво.
Аз ще плача за теб, но това е нормално.
Ненормално е друго – че се случи така.
Любовта е …безочлива. И много брутална.
Любовта май ме мрази.
И какво от това?
източник: caribiana.blogspot.com
“Искам с някого да помълча…”- Камелия Кондова
Искам с някого да помълча….
Да повярвам в спрелите му стъпки.
Да почувствам нечия душа, как до моята седи на пътя….
Да позъзнем тихичко в нощта.
Мълком да се наговорим,
с въгленче от есента под луната да си стъкнем огън.
Искам с някого да помълча…
Празнувам невъзможната ни среща.
На масата постилам тишина.
Звъни съседът. Бил самотен нещо.
Помислил си, че също съм сама.
Не съм сама! – усмихвам се смутено,
тъй, сякаш има някаква вина.
Отива си. Оставам само с тебе.
Не се сърди, че той не те видя.
Не се сърди, че той не ни повярва.
Очи за тебе имам само аз.
Защото си измислих този празник.
Защото си откраднах този час.
Целувам те. Добре е, че те няма.
Не бих посмяла, ако беше тук.
Ще ми простят ли жалката измама,
цветята, подарени ми от друг?
Живота си наливам вместо вино
във чашата ти. Може да горчи.
Дано да имаш сили да изпиеш
горчилката на всичките ми дни!
източник: facebook*
“Среща”- Елена Алекова
В безкрая между двата свята,
където сенките ридаят,
където се прегръщат нежни
и неприкаяни души;
където властва светлината
и се откриват всички тайни,
и се извършват всички срещи,
и всяка язва се руши;
където всичко се заражда,
където всичко се завръща
и всичко се преобразява
и се загръща в тишина;
където няма нищо страшно,
където няма нищо тъжно
и няма памет, ни забрава,
ни самота, ни тъмнина;
където ангели се носят
и херувими се усмихват,
и серафими в миг проблясват
или пространствата звънят,
или животът недоносен
в безмълвието зрее тихо
и в очертания неясни
добива дух, душа и плът;
където е така красиво,
че ти се иска да заплачеш,
да се разтвориш, да изчезнеш,
да приютиш, да позовеш;
където багрите се сливат
в поднебия и дни прозрачни,
а после се разлистват в бездни
невероятни цветове…
там ще се срещнем, ще си спомним
безкрайните, безсънни нощи,
безсмислицата, суетата,
неутолимия копнеж,
страстта, загадъчния ромон
на любовта ни невъзможна,
безумията на летата,
рисунките от зимен скреж;
и ще си спомним как безсилни,
как безразсъдни и щастливи
сме предизвиквали съдбите
и небесата, и смъртта;
как сме жадували закрила
за себе си и всичко живо
от необята ненаситен,
от челюстите на пръстта;
как в залезите неусетно
сме вграждали като зидари
душите си и светлината
на нежната ни тленна плът;
как в пламъците на небето
животът бавно е догарял
и е изгарял в шепа злато,
разпръсната над нечий път,
над мостовете, над дъгата
в безкрая между двата свята,
в безкрая между двата бряга,
между мига и вечността,
където всичко се отваря,
където всичко се разтваря
и всичко се превръща в магма,
а после в звън и пустота.
източник: www.slovo.bg
“Грешен адрес”- Caribiana
Тази Земя ми е твърде голяма.
Или пък аз съм си твърде сама.
Някой е казал “Светът е за двама”.
Значи че не е за мен този Свят.
И Той го разбира. И Аз го разбирам.
Тоест – разбрахме се. И после…какво?
Светът безхаберно върви и си свири,
а аз безхаберно пътувам. На стоп…
С вятъра, с птиците, с мъглите на залеза,
със тихия смях на някакъв дъжд.
И ми е чисто, красиво и празно…
(Тук следва баналната римичка – Мъж.
Но както разбрахме – него го няма.
С две думи казано – каква Свобода…)
Светът си е сложил табелка ” За двама “.
И страшно надменен си вири носа.
То, всъщност, до там му стигат очите.
Ако можеше само да види Отвъд,
където живея сама със мечтите си
и някакви тайни градини цъфтят
щеше набързо да махне табелата,
щеше със мен да пътува. На стоп…
Но не вижда Светът. Този Свят е от слепите.
И кротичко следва своя си ход…
Ами…толкова. Май че това е…
Сигурно аз съм си твърде … сама.
Не че Земята е твърде голяма.
Просто съм сбъркала нещо Света..!
източник:facebook*
