Нещо ми каза април и си тръгна.
Нещо прошепна и стана на прах.
Беше ли думата обич безсмъртна?
Колко пътеки се вливат във думата страх.
Май наводни и души, и куплети.
Всичко е вече с обърнат хастар.
Ние сме същите – лодки в морето,
носещи своя невидим товар.
Ето че юни дойде като песен,
макове светят като благослов.
Aз ли? Със летните думи се смесвам.
Видоизменям тъгата в любов.
източник: профилът на авторката във facebook
По хребета на този стих
се стеле пролетна омая.
В огромността на нищото открих –
не е илюзия безкраят.
И без да се отбиват във съня,
прелитат вчерашните скърби.
Обърканите ноти на деня…
Последна болка или първа.
И всяко, всяко утро е врата
към нещо непознато.
Тъгуваме, че свършва пролетта,
забравили, че иде лято.
източник: личния профил на авторката във facebook
И летим в многоцветни пространства,
устремени не знам накъде.
Любовта със лалета се сраства
и расте, и расте, и расте…
Изравняват се тъмно и светло
в редовете на топлия ден.
Все по-малко е мракът в сърцето.
Вместо слънце, откъсвам невен.
Вместо думи рисувам кокиче
и расте между нас пролетта.
Колко пъти да кажа “обичам”,
за да бъде без край любовта?
източник: профилът на атворката във facebook
“За да се спася,
от нищо не трябва да се спасявам.”
Иван Груев
С различни истини си пълним думите.
И всяко тръгване е оправдано.
Единият ми страх е роб на другия.
Не зная как се обяснява рана
и как се хвърлят камъни по другите,
щом вероятността да сме безгрешни
е общо взето нулева.
Но пак не губя вярата в човека.
Кое е по-значимо? Бягството
или нещата, от които бягам?
Обратно на какво е щастие?
И как се оцелява в маскаради?
Дърветата са дом. И къщите.
Зависи колко дълго ще сме птици.
Останалото е въпрос на търсене,
на гравитация и центробежни сили.
източник: профилът на авторката във facebook
Смаляват се пристанищата в мен.
А залезът е знак, че съм живяла.
Каквото имам, е за ден.
Но нищо нямам.
Защото все броим ъглите в нас,
светът изглежда още по-безкраен.
Човекът за човека е компас
в несигурни пространства.
Оградите си всеки сам строи.
И сам си укротява тъмнините.
Едната част от себе си ще съхраним,
а с другото ще се разминем.
И все едно дали ще разберем,
че са едно животът и морето.
Смаляват се пристанищата в мен,
за сметка на крилете.
източник: профилът на авторката във facebook
Когато ми е ниско, съм трева.
А мравките изглеждат като хора.
И не очакват да ги разбера.
И не очакват да им отговоря.
Когато ми е тъмно, си мълча.
Защото думите са непонятни.
И сякаш съм изгубила ключа.
И сякаш ме сънува някой.
Когато ми е ниско, съм сама.
А самотата е така дълбока.
И помня само пътя към дома.
Човеците са нависоко.
Тогава съм най-тихият сезон.
И имам нужда от море и от кокиче.
От думи, много думи за любов.
И някой, който ме обича.
източник: facebook
