Можеш ли да ме усетиш
в тихите неща?
Как да обясня на всеки,
че наум крещя –
насред хаоса вселенски,
насред дълги часове,
насред вредно и полезно,
насред този шумен век,
насред слънчеви куплети,
насред птици и звезди,
насред мнимите победи,
насред мними свободи.
източник:личния профил на авторката във facebook
И после думите не светят
Дали да ти разкажа, че сега
умората е колкото крилете.
Умората е колкото снега.
А пътят е до края на сърцето.
Разбира се, че свършва любовта.
И после думите не светят.
Остават белези по тихите места.
Не помня за какво са ми ръцете.
Най-празно е, когато разбера,
че няма нищо след морето.
Разбира се, че всичко има край.
Безкраят е измислен от поети.
източник:личния фейсбук профил на авторката
Непрежалими цветове.
Разделям зимата на два живота.
В единия ще съм море,
а в другия ще бъда сняг, защото…
Каквото е било, било.
Въпрос на грешки и на нетърпимост.
Топи се зимното кълбо,
а другото е сняг от други зими.
Чия любов? Чии ръце
ме търсят в най-мъгливите ми строфи?
Единственото ми сърце
прелива от вълнения, въпроси…
Усещате ли пролетта?
Студът изтича във дълбока яма.
Остава само мисълта,
че тук те няма, но и мен ме няма.
източник:личния фейсбук профил на авторката
От всички начини да се сбогувам,
избирам този със еленови гори.
Минутите не могат да ме чуят.
Но ти върви. Върви.
Разменям есенната си прозрачност
за няколко снежинки и едно море.
Заравям се във думи – да не плача.
Не идвай тук. Недей.
Това, че сме докосвали вълните,
не значи, че разбираме брега.
Хиляда жерава сега отлитат
от моята душа.
От всички начини да се сбогувам,
избирам този със зелените криле.
С глухарчетата, с вятърните кули.
С параклисите в мен.
източник:личния профил на авторката във facebook
Крилете ми не са криле.
А вечни планове за бягство.
Не може да се побере
сърцето в многолюдни пазви.
Не може всичко да прости.
По очните дъна се утаява
зеленото на летен стих.
Зелено, колкото забрава.
Зелено, колкото река.
Затворени са ми очите –
не пий водите им сега.
И нищо повече не питай.
Крилете ми не са криле.
А изпитание за свободата.
Да имам повод за небе,
но да успея да остана.
източник:facebook
Не стига времето
Прелитат невъзможни облаци по вените.
Не ми разказвай северни неща.
Каквото и да става, е извън пределите
на моя сън. На моята душа.
Каквото и да помня, все е недостатъчно.
Събарям най-високата стена –
да може винаги да ме намира лятото.
Измислям си зелени имена.
Различни са разбиранията за истина.
От всичките ви маски ме е страх.
И дните, и минутите ви са единствени,
но мен ме няма в тях.
Понякога за да усетя близкото,
не трябва ли да се отдалеча?
Зависими сме от цвета на мислите.
Зависими сме от дъжда.
От тръгвания с някого, нанякъде
приличаме на стогодишен сняг.
А някой е измислил всички влакове,
за да очакваме един от тях.
Не стига времето. Не стига времето
във този малък град.
А тръгнем ли да се забравяме завинаги,
не стига цял един живот.
