Публикации свързани с думата стихове

Някъде е черен, някъде е сив,
бялото по принцип рядко се намира,
другаде в червено, като цвят ревнив,
покрай нас минава, ярко гранитира.
Как да го познаем? Питате се вие.
Думите издават във момент на гняв.
Истината блясва, трудно ще се скрие,
лесно се усеща кой е цветно прав.
Фактите са тези, дето нюансират
делникът ни днешен. Няма богове.
Те са дали воля тънко, ювелирно
ние да открием кой къде снове.
Дръжте се за бяло. То е най-правдиво,
не е никак лесно, но е ведър цвят.
Ако се зацапа – малко некрасиво,
има прошка, има, в този земен свят!
Другото обаче много те подхлъзва.
Подлостите чезнат в тази чернота.
После , да ви кажа, просто няма излаз,
после ще потънем някъде в скръбта!

21 май 2020г., София

източник: изпратено ми лично от авторката

Рошав, сладък и мъркащ, зелен и прекрасен,
май лежи в моя скут и пределно е ясно,

че заспива доволен, че доволен се буди,
че сънува бонбони, звезди, пеперуди.

Май протяга по котешки своите празници,
а смехът му е бистър, кристален, заразен.

Аз седя и не смея да мръдна наникъде:
тишината му пазя и дори да ме викате

няма нищо до юни в ума да подреждам:
май почти ме целуна.
И ми върна надеждата.

източник: личният профил на авторката във facebook

Изпъкват вените на тоя хлад.
А аз се вдлъбвам като знак в стената.
Септември е. Без връщане назад:
със златните листа ще купя лято.
Рождения и помени. Върви си
полека времето и ни гравира
с пътеки под очите и страните.
И само любовта ни реставрира.

2014

източник: личният профил на авторката във facebook

Дълго поле от свещи…
Ври от човеци, ври:
всеки продава нещо,
всеки брои по три.
Вместо ръка – трапеза.
Тежко сребро блести.
Господ дори да слезе,
трябва да си плати.
Губим или печелим –
целият свят е зар.
Мислим, че е вечеря,
всъщност е бит пазар.
Вярата – живи мощи
в тежък инфарктен рай.
Капят сълзи и прошки.
Масата няма край.
Боже, каква заблуда!
Плаче животът бос
с шест милиарда Юди…
И само един Христос.

източник: фейсбук профилът на авторката

ОБЪРКА СЕ КЛИМАТЪТ.
Човеците се побъркаха.
Идваш на среща
както се ходи на свиждане.
А после си тръгваш
и те гледа душата ти
от огледалото
за обратно виждане.

източник: профилът на авторката във facebook

Какво направихме ние с теб? Направихме си разстояния –
между пръстите,
между бръчките,
между устните
и между снега.
И между двете ябълки на върха на дървото,
които стоят ненабрани,
и между обеците ти,
които като шипки бодат.

Направихме си разстояния от улици и реки
и разстояния от безсилие.
И си направихме оправдания,
и невидимост,
и кръвоизливи в окото,
и лед.
Нищо друго не си направихме,
а трябваше да си направим
нещо малко –
общ джоб,
обща чаша
или две семки общ слънчоглед.

Или трябваше да си направим невидими думи
като обичам те,
защото не знам защо
и още невидими думи –
като мрак,
като затворени очи
и като беззвучие,
и да си направим невидима супа
и невидим хляб,
и невидимо легло.

Какво направихме ние с теб?
Не направихме нищо
освен продължителни аритмии
и продължителни дъждове,
освен аритмии и дъждове,
които не значат нищо,
щом оживяхме
и щом очите ни си имат отделно небе.

Една закуска не си направихме на облаците
или една вечеря,
или едно скачане от масата с парашут.
Какво направихме с теб –
направихме си вчера
и си направихме някога –
най-тъжният на света маршрут.

И си направихме една далечна пощенска кутия –
от гълъби и листа,
от пропасти и пътеки.
Какво направихме ние с теб? –
Счупихме ние
и сега ние с теб сме две камъчета –
далеко,
далеко…

Две камъчета сме ние, нищо повече –
две камъчета.
И се търкаляме по склона,
и се търкаляме –
търкул-търкул..
И какво, че се чува, когато мълчим,
какво, че се чува,
щом аз твоето камъче как се търкаля по склона
не съм го чул?

източник: nikolaymilchev.com