Публикации свързани с думата стихове

Аз съм чудовище. Никой не идва при мене.
Страх ги е! Страх ги е! Може и те да прихванат:
болест, нещастие, нещо отровно-зелено…
Знам ли? Човекът е крехък за чужди страдания.

Свикнах да страдам, дори да изглеждам невидима,
мъничка сянка с нахлупена ниско капела,
само че някъде в мен като в бисерна мида,
грее красиво душата ми – бяла отшелница.

Някой ще види ли нея? Извръщат лицата си.
В грозната черна количка се гърчи плътта ми.
Страх ме е! Страх ме е! Моите празни обятия
помнят, веднъж как кървяха от хвърлени камъни.

Външното плаши. И външното пак – възхищава.
Лудо препуска животът под бича на страстите.
Как да ви кажа обаче че всички сме равни?!
Аз съм кошмарът на вашето стъклено щастие.

източник: личния профил на авторката във facebook

Ти виждал ли си падаща звезда?
И пожелавал ли си нещо в този миг?
Очите на обречен виждал ли си,
дочувал ли си в тях отчаян вик?

Живял ли си във дом с порутен покрив?
Стоял ли си във буря до само дърво?
И трясъка връз него чакал ли си
от гръм със мълния в едно?

Ръце протягал ли си подир птица?
Лекувал ли си счупено крило?
Изпращал ли си я със взор зареян горе,
отлитаща от стъкнато с любов гнездо?

Ръка премръзнала затоплял ли си с длани?
Надежда върнал ли си в нечия душа?
От себе си отричал ли си се заради някой,
обричайки се сам на самота?

Подавал ли си на голтака свойта риза?
На давещ се протегна ли ръка?
Ако и туй си сторил без да мериш,
осмислил си защо си на света!

източник: facebook

Тя тайничко рисуваше слънца
на заледения прозорец вечер,
очакваше да дойде пролетта
и да прогони зимата далече…

Тя беше пълна цялата с мечти…
Светът за нея беше малко чудо…
За всичко бе готова да прости
и нежността във всеки да пробуди…

Тя вярваше наивно в любовта,
в сърцето и танцуваха сирени…
Живееше във къща от цветя
там някъде в безкрайната вселена…

Тя чакаше да дойде пролетта
и радости на всички да раздава…
Тя беше слънце, беше любовта
и никога не спря да се надява…

източник: личния профил на авторката във facebook

Намерили пристан в сродна душа,
моите чувства са пуснали котва.
Морето спокойно, а там любовта,
над хищни акули за мен се приготвя.

Хваща ме нежно за едната ръка
и стъпка по стъпка ме учи да плувам.
Ех, ако не беше тя, любовта,
защо ли изобщо аз съществувам.

Морето не пита обич какво е,
защото е влюбено в целия свят.
Свят от любов, красив и огромен,
с който човек се чувства богат.

Явор Перфанов
09.08.2018
Г.Оряховица

източник:страницата на автора във facebook

Той има белег на челото си и сяда винаги накрая.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.

Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа – и мъкне вехтото си одеяло.

Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто – не че иска тя да бъде с грива.

Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.

Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви…

Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.

И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.

В какъв ли огън е горял и под каква ютия –
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш…

Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.

В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.

източник:facebook

Спокойствие, пари, уют и слава …
Какво ли друго липсваше ми още ?
Земята под нозете ми бе здрава,
безветрено – небето в мойте нощи.
Живеех, трупах…. Докато във мрака
усетих във гръдта си страшна яма :
Очи захлюпих, изведнъж заплаках
аз всичко имах, само тебе нямах !
Любов велика птица полудяла,
ти трябваше да дойдеш с велика сила
да възкресиш душата ми умряла
праха й да сметеш от нейните крила.
Ти трябваше с дихание горещо
да я опариш цяла в тъмнината
за да усетя над камари вещи,
че съм последен просяк на земята.

източник: slovo.bg