Любовта ми тъгува
и сърцето самотно,
стаено очаква
един поглед,
един миг,
една секунда
от твоя живот –
отнесен
от дълго пътуване.
Планини.
Реки.
Морета и океани.
Градове и мегаполиси
отнемат те
от любовта ми.
И се връщаш
като всеки път,
но различен,
обещаващо
верен.
А любовта ми
отново тъгува
и като от разказ на Маркес
гледа през теб
скрила
самотно сърцето.
Allegrialis
2013, ІV
източник:личния профила на авторката във facebook
И стоя пак забравена в ъгъла ,
разсъблечена почти неприлично,
поругана и грозно излъгана
и използвана твърде себично…
Стриптийз бавно с душата си правих,
всяко чувство на показ извадих,
всяка мисъл на листа показах,
във всяка строфа сърцето си дадох.
Позволих ви да видите всичко,
а сега съм така уязвима…
полугола почти неприлично…
свита в ъгъла… не чакаща нищо…
източник:личния профил на авторката във facebook
Той е толкова сам, че душата му ходи на пръсти –
да не би да събуди и другата дума “самотен”.
Обитава прозорец в отсрещната къща до късно
и говори с китарата-бас на езика й нотен.
И, провесил коси, по слухарски налучква римейка
на живота си, който е труден за хващане в ритъм.
А е само един обичаен шофьор на линейка
и по малкото радио често животът го вика.
Аз го гледам и виждам как моята дума “самотна”
ме е свила в пашкул насред къща, препълнена с хора.
Аз съм повече даже от него сама и сиротна
и китара си нямам, с която така да говоря.
Ние с него сме двете предсърдия на самотата.
Две нелеки съдби на кантара висят доживотно.
И е ясно защо се държи равновесно везната –
несамотен, но сам е като несама, но самотна.
източник: личния профил на авторката във facebook
Заболя ме. Все едно,че някой ме удари с юмрук в стомаха. Чак въздухът ми спря.
– Не те обичам вече.
Не бях и подозирала,че думите могат да причиняват осезаема физическа болка.
Вратата след него се затвори тихо,а аз все още стоях безмълвна,бездиханна и смразена.
Чух крещене. Не,това съм аз. Тези викове излизат от мен. Краката ми омекнаха и се свлякох на земята.
Буцата в гърлото ми ставаше все по-голяма,опитвах се жадно да поема въздух,да се се съвзема.
Всичките ми мечти бяха свързани с него,а той си тръгна. Може ли човек да живее без мечти?Светът ми беше разрушен. Аз бях разрушена..
Виковете ми се смесиха с хлипания. Плачех,исках да го изплача. Да изплача всичката болка,която изпитвах..Да плача докато стана празна. Празна от чувства.
На сутринта трябваше да отида на работа. Вършех всичко рутинно,а наум крещях. Защо светът не ме изчака да се събера,да стана отново цяла?! Защо не ми даде поне малко време да свикна с болката?!
Клише.
Но клишетата са истина.
Каквото и да стане животът продължава.
Юлиана Никифорова
източник:страницата на авторката във facebook
Ще те обичам тихо. И от разстояние.
Ще ме боли от твоето отсъствие…
Ще си припомням твоето ухание,
очите ти, и допирът на пръстите…
Когато тихо спуска се нощта
и този град заспива уморен,
ще питам всяка мъничка звезда
къде си ти и мислиш ли за мен…
И само листите под моите пръсти
и моливът, докосващ ги с тъга,
зловещо тишината ще разкъсват,
за да напомнят колко съм сама.
Но тази самота – не ще разсееш,
защото, щом опиташ да преминеш
пропастта, която ни разделя
ще те погълне тя… и ще загинеш.
… Във друг живот – ще съм ти любовта.
Ти в този – ще ми бъдеш наказание.
Остава ми единствено това
да те обичам тихо.
И от разстояние…
източник:facebook
Коя орисница ме е проклела
дом да създам, но да не бъда у дома?
Душата е премръзнала от студ, трепереща,
а аз съм чужда, тъжна и сама…
Кой къща построена “дом” нарича?
Как къща в дом уютен се превръща?
Домът е радост, трепетно обичане…
и там, където искаш да се връщаш…
Домът е хляб и сол! И топлина!
И две ръце, в които да притихнеш…
И фар със чудна звездна светлина,
чертаещ пътя бял към твоя пристан…
източник:facebook
