Като камък на шия,
като белег от нож,
като черна шамия,
като стар меден грош
все те нося по мене,
нищо, че ми тежиш,
от глава до колене
нищо, че ме болиш!
Като знак за магия,
като биле за жар,
като люта ракия,
като бял хвърлен зар –
цял живот – студ и огън,
клетва и благослов,
добро утро и сбогом,
моя трудна любов.
източник:интернет
Има дни във които не ми се говори-
искам просто да гледам във нищото…
Изморих се да бъда любезна, да споря,
не понасям в живота си вече излишъци…
Има дни във които съм си самодостатъчна…
Даже вече не искам да бъда обичана…
Изморих се до болка от толкова чакане,
от надеждите празни ,от мечтите отричани…
Има дни във които по малко умирам
и завинаги нещо от мен си отива,
има дни във които животът ми спира
Колко искам да се събудя утре щастлива…
източник:facebook
Когато някой си отива
без думичка да ти е казал,
в отчаяна сълза се скриваш,
а вътре в теб е адски празно.
Луната дращи – бяла котка,
звездите падат, падат с писък.
Нощта е нота, тъжна нота
и нищо вече няма смисъл.
Танцува днес сълза в окото
последен танц, последен зов…
Сърцето тъй боли жестоко,
боли от белези любов.
Когато някой си отива
без тихо „ Сбогом“ да е казал,
дори една сълза убива
и слънцето за миг залязва.
източник:личния профил на авторката във facebook.com
Аз исках да ти кажа две слова —
сърцето ми да разбереш от тях,
но не умея и нима е грях —
кога ли съм се учил на това?
Аз исках да ти дам от свойта жар,
за да не мръзнеш в дългия си път,
но ти не взе искра от мойта гръд,
а кой живей без огън и другар?
По-нежно и от славей бих ти пял,
щях слънцето за теб да донеса,
но аз не знам на славея гласа
и дълги дни без слънце съм живял!
Аз исках да ти кажа две слова —
сърцето ми да разбереш от тях,
но думите преглътнах — не можах…
Кога ли съм се учил на това?
Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.
Уморения ден догорява,
плаче вятърът – сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.
Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека…
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!
Още крачка – и ето го края! –
Извървяна е тя, извървяна…
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!
Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко… и всичко загубих –
няма щастие, щастие няма!
Сам да бъдеш – така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.
Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. –
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи!
Всеки огън гори – догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти – прецъфтява,
туй, което се ражда – умира.
Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка!
… Догорелия ден над гората
нека само кърви като рана…
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна…
Изпратих я. Тъгата. На почивка.
Спестявах доста дълго. За безсрочна.
Сбогуването включваше усмивка.
Посоката назад. Еднопосочна.
Инклузивът й беше пълен с екстри.
Нощувка надълбоко, там във ада.
Далече от света и от човешкото.
Със чифт обувки. Някак ви си Прада.
Да носи и да влачи, щом го може.
Да мъкне на гърбината си жалка.
Аз няма за какво да се тревожа.
Изпратих я докато беше малка.
И включих още много топло време.
Кошмарна жега даже и на сянка.
Един нацупен дявол, да я вземе.
И нея…
и едничката й сламка.
източник:интернет
