Нещата са прости,
когато обичаш.
Прегръщаш всеки недостатък.
И той е топъл.
Сладък.
Твой си.
Пасва на извивките на тялото ти,
почти колкото пасва на извивките на душата ти…
Нещата са сложни,
когато не обичаш.
Отблъскваш всички достойнства.
Виждаш ги.
Цениш ги.
Ръкостискаш се с тях.
И после, и после, и после
отстъпваш ги
на някой друг.
източник: страницата на авторката във facebook
.
мислех си
че щастието
ще дойде от юг
но вместо това
връхлетя
меланхолията
от всички посоки
.
казах си:
кое си ти
човече в огледалото
така занемарено
от очакване
източник: официалният фейсбук профил на автора
Помня кога се случи –
беше някъде между червеното и зеленото
на един светофар напът за магазина,
когато спрях да те обичам.
Така, между другото,
така, без тъжна музика,
така окончателно
както човек разбира, че всъщност не е гладен.
А бях поръчал.
източник: facebook:Мърлявият блог на един спретнат човек
Небето ми напомня за дъжда, а
дъждът ми напомняше за теб, а
ти ми напомняше за мен.
източник: facebook:Мърлявият блог на един спретнат човек
Кога така уплаших се от хората
навярно някой е погледнал
изпод вежди
това
което с много трепет съм показала
навярно сме живели в напрежение
и в някакво мъчително себедоказване
един до друг там някога
преди години
аз помня любовта
която татуира името ми
на гърдите си
навярно много гола съм била
изложена на много вятър
човек така се свива
и заключва
човек така започва да страни от другите
когато твърде много ги обича
но все и не успявах да намеря
чалъма за баланс на този ластик
опънат за любовен танц
над пропастта
която зее изпод всички ни
подобно онова момиче
с огромното сърце
от ПеВеЦе
из улиците на Ню Йорк
в онзи видеоклип от наш’то детство
ти влачиш някаква любов
но никой няма там
отвертки
клещи
да я сглоби
за да я ползвате
като дивана от икеа срещу нетфликс
и всеки го е страх от грешки
така човек наплашва се от хората
измисля си черупки и завеси
остава вкъщи в петък от умора
обича себе си и котката
компенсаторно
понякога се заогражда с вещи
друг път лежи и пуши часове наред
на пода в хола или нещо друго
уж спокойно
но всъщност в непрекъснато очакване
да дойдеш
Какво направихме ние с теб? Направихме си разстояния –
между пръстите,
между бръчките,
между устните
и между снега.
И между двете ябълки на върха на дървото,
които стоят ненабрани,
и между обеците ти,
които като шипки бодат.
Направихме си разстояния от улици и реки
и разстояния от безсилие.
И си направихме оправдания,
и невидимост,
и кръвоизливи в окото,
и лед.
Нищо друго не си направихме,
а трябваше да си направим
нещо малко –
общ джоб,
обща чаша
или две семки общ слънчоглед.
Или трябваше да си направим невидими думи
като обичам те,
защото не знам защо
и още невидими думи –
като мрак,
като затворени очи
и като беззвучие,
и да си направим невидима супа
и невидим хляб,
и невидимо легло.
Какво направихме ние с теб?
Не направихме нищо
освен продължителни аритмии
и продължителни дъждове,
освен аритмии и дъждове,
които не значат нищо,
щом оживяхме
и щом очите ни си имат отделно небе.
Една закуска не си направихме на облаците
или една вечеря,
или едно скачане от масата с парашут.
Какво направихме с теб –
направихме си вчера
и си направихме някога –
най-тъжният на света маршрут.
И си направихме една далечна пощенска кутия –
от гълъби и листа,
от пропасти и пътеки.
Какво направихме ние с теб? –
Счупихме ние
и сега ние с теб сме две камъчета –
далеко,
далеко…
Две камъчета сме ние, нищо повече –
две камъчета.
И се търкаляме по склона,
и се търкаляме –
търкул-търкул..
И какво, че се чува, когато мълчим,
какво, че се чува,
щом аз твоето камъче как се търкаля по склона
не съм го чул?
източник: nikolaymilchev.com
