Аз не зная, къде си сега,
дали сняг те вали или дъжд, но
да позная ли, че си сама?
Да позная ли, че ти е тъжно?
Нещо дава ми сигурен знак,
че не ти е спокойно сърцето.
Без да искам и друго познах,
ще се сетиш сама за което.
Моя мила и смешна тъга!
Ето – болката сякаш утихна.
Ти помисли за мене сега.
Да позная ли, че се усмихна?
източник: facebook
Из един коментар “много е красиво, но малко тъжно”
Тъгата е красива. Не отричам.
Тъгува се когато нещо липсва.
Тъгува се ако до смърт обичаш.
Тъгува се когато в тебе кипва
кръвта от незаслужена обида.
Тъгува се за всичко невъзможно,
бленувано, заключвано, зазидано
в сърце, което блъска от тревожност.
Загубената чистота човешка
довежда до тъга. Провалът също.
Тъга излъчва всяка твоя грешка.
Тъгува се за майка, град и къща.
По детството безкрайно се тъгува,
по младост, по надежди и Родина …
Тъгата е безценна. Скъпо струва
ако в живота без тъга си минал.
Тъгува се по хубавите нощи,
в които си усещал тръпка дива.
В тъгата има порив властен, мощен
и затова тъгата е красива.
източник:личния профил на авторката във facebook
Не ме докосвай – ще се разтопя.
Отдавна станах ледена кралица.
Живея тъй далеко от света…
Не искам никой пак да ме обича.
Сама съм и така ми е добре –
без драми, без сълзи и без раздели.
Над мен е само ледено небе,
а спомени са моята постеля.
Така минават дните ми във сън,
не се нуждая вече от копнежи…
Знам колко мрачен е светът навън,
от фалш и от игри натаралежен.
Не ми споделяй своите мечти.
Това е просто среща с непозната.
Една целувка ще ме разтопи…
Но кой ще залепи след теб душата ми?…
източник: личния профил на авторката във facebook
ПЪТЕКАТА – Е ВИНАГИ ЕДНА…
Онази, по която те намирам.
А любовта – прилича на вина.
Такава… От която се умира.
Пътеката – е винаги една!
Онази… По която си отивам.
От устните ми капе тишина…
И в твоето мълчание попива.
Не ме изпращай! Мога и сама
да прекося Пустинята на Дните.
Когато се прибираш у дома –
разбираш, че ме носиш във очите.
Разбираш, че полепвам по съня.
Разбираш, че без мен ще бъде празен –
и той, и утрото ти, и деня –
във който няма… откъде да вляза.
Разбираш, че без мене ще горчи –
и чашата кафе, и тишината…
А вечер – по ракията личи,
че е известен края на играта.
Пътеката е винаги една!
Една – единствена… Но двупосочна!
Любов, която всъщност – е вина…
И… самота.
Която е безсрочна!
източник: личната страница на авторката във facebook
Заключвам всяка еретична мисъл
че бих могла да съм обичана.
Не съм поредно име в списъка.
Отричай ме, отричай ме, отричай ме!
Счупи звездите в нощното небе.
То трябва да е много тъмно!
Сърцето ми не е сърце,
а просто някакъв си мускул.
Душата ми не е душа,
защото, казваш, сме материя.
Не вярвам вече в чудеса,
за да не бъда лековерна.
Разбий Луната! Мразя я!
Тя е за жалки романтици.
От днес съм друга. Не летя.
Върни крилете ми на птиците.
А после просто ми кажи:
– Защо не се усмихваш вече?
Не се ли сещаш? Точно ти…
Да съм ти близка! Не далечна!
Обаче вече не съм аз.
Което бях, съм променила.
Не ме харесваш и така?
Добре. Чудесно. Сбогом, мили.
източник:caribiana.blogspot.com
Пак чакам дъжд. Но идва само вятър.
Не знам дали така е по-добре.
На дъждове до смърт съм се начакала.
До смърт се уморих от ветрове.
Отнесли са ми всичко. Всичко. Всичко.
Дори и думите. Сега ми се мълчи.
Останала ми е една любов. На срички.
Която обещава да горчи.
И… няма дъжд…Небето е пустиня,
която прекосявам сам-сама.
Очите ме болят от толкова синьо.
—
Защото няма дъжд, ще заваля.
източник:caribiana.blogspot.com
