Заболя ме. Все едно,че някой ме удари с юмрук в стомаха. Чак въздухът ми спря.
– Не те обичам вече.
Не бях и подозирала,че думите могат да причиняват осезаема физическа болка.
Вратата след него се затвори тихо,а аз все още стоях безмълвна,бездиханна и смразена.
Чух крещене. Не,това съм аз. Тези викове излизат от мен. Краката ми омекнаха и се свлякох на земята.
Буцата в гърлото ми ставаше все по-голяма,опитвах се жадно да поема въздух,да се се съвзема.
Всичките ми мечти бяха свързани с него,а той си тръгна. Може ли човек да живее без мечти?Светът ми беше разрушен. Аз бях разрушена..
Виковете ми се смесиха с хлипания. Плачех,исках да го изплача. Да изплача всичката болка,която изпитвах..Да плача докато стана празна. Празна от чувства.
На сутринта трябваше да отида на работа. Вършех всичко рутинно,а наум крещях. Защо светът не ме изчака да се събера,да стана отново цяла?! Защо не ми даде поне малко време да свикна с болката?!
Клише.
Но клишетата са истина.
Каквото и да стане животът продължава.
Юлиана Никифорова
източник:страницата на авторката във facebook
