“Таралежите са странни птици… Докато не ги ритнеш, не излитат…
Не знам кой е прозрял тази велика истина, но е ужасно прав. Аз съм таралеж. И отдавна си мечтаех да полетя. Все небето ми беше в мечтите. Е… Ритнаха ме… Полетях малко… Обаче никой не ме беше предупредил как боли приземяването.
Сега имам фрактура на щастието, три счупени прешлена на доверието, а обичта ми е на командно дишане. Ама нали летях…
Явно такава е цената на мечтите. Имам нужда от прегръдка…
Обаче кой е достатъчно луд да прегръща таралежи… Ще го боли повече, отколкото мен ме боли, навярно. Пък и никой не е обещал, че прегърнеш ли таралеж, той ще се превърне в принц.
А и аз не искам да ме превръщат в принц. Ако някой ще ме превръща в нещо, бих желал да ме превърне в… Смисъла на живота си. Да… И скромност не ми липсва. Аз съм таралеж…
Време ми е… да се събудя някога, когато нищо вече няма да помня.”
Из “Амазонката на Варое” от Боян Биолчев*
източник: inlife.bg
