Длъжен съм още в началото на тази история да кажа, че в нея море изобщо не се появява, нито риба, дълга осемнадесет фута. На всичко отгоре никога не съм си падал кой знае колко по Хемингуей. Но на тази история би ѝ отивало да я разказва той, дори не мога да обясня защо. Държа да отбележа, че е съвсем истинска и дори прясна, макар всички продавачи на истории, дори измамниците прекупвачи да твърдят същото за своята стока. Започваме.
Той беше старец, който живееше сам в къщата си на село и ето, вече осемдесет и четири дни се беше заинатил, че няма да продаде тази къща, докато е жив. Дъщеря му, която живееше в чужбина, беше намерила фирма, фирмата беше намерила купувачи, купувачите бяха англичани, парите бяха добри, въртяха се и други желаещи. Къщата беше на хубаво място, на високо, с гледка към планината и голям проветрив двор. Самата постройка обаче бавно сдаваше багажа, имаше нужда от едно здраво потягане, покривът да се пренареди, някои греди да се сменят. Старецът нямаше вече сили да го направи сам, нито пари да извика друг. Есента идваше и при първия дъжд в един от ъглите влагата започна да пълзи.
Няма да се дам, казваше си старецът. Ще продам някои неща, ще събера суха пара и ще я попритегна. Връщаше кмета, който през ден го наобикаляше да провери дали инатът му не се е скършил. Няколко пъти кметът доведе и самите англичани, но старецът не се стресна и благо ги отряза. Чужди войски си довел, Петърчо (така се казваше кметът), ама няма да ме уплашите. Кажи им на тези хора да си търсят другаде къща, нямат какво да правят тука.
Кметът каза, че хората дават добри пари и изрече сума, която старецът никога не бе виждал през живота си. Мястото са харесали те, казваше кметът, дреме им за къщата, ще я съборят, тя и сама ще падне, така че вземай парите и отивай при дъщеря си, докато те искат.