Добрите хора страдат неизбежно,
усмивката им винаги е мила,
дори прощават изневяра нежно,
защото любят, любят с тиха сила.
Добрите хора винаги ги мамят,
утеха в добрината си намират.
Когато за света ги вече няма,
тогава ги желаят и разбират.
източник:facebook
Събличай се, полека се събличай
със грацията дивна на русалка!
От себе си едно след друго свличай
прикритията нежни, ала малки
на свойта плът свенлива, но греховна.
Нима е грях тъй да те гледам, мила?
Нали от този вечен грях любовен
ний всички на света сме се родили?
Нали от този “грях”, така наречен,
започва всъщност нашето начало?
Ако е грях, то този грях е вечен,
безсмъртен като смъртното ти тяло.
И като моето, което те обича,
което тръпне, чака и което…
Събличай се! Полека се събличай,
греха да видя и да го усетя,
в копнежа му да изгоря докрая…
На този свят горчив и толкоз мрачен
по-сладко чудо от това не зная:
Жена, която се съблича в здрача…
източник:slovo.bg
18 януари 1935 г.- 6 юни 1999 г.
Какво ти липсва, за да си честит?
Що още искаш, лакомнико смъртен?
Тъй малко ти е нужно да си сит-
отвънка- залък хляб, мечта- отвътре!
И нищо друго. Другото е смърт,
лъжовна лакомия, празна жажда.
Мечтата да е мека, хлябът- твърд!
Такива само ще ти се услаждат.
Не искай нищо повече! Помни:
човекът е устроен толкоз жалко,
че колкото и земни благини
да има, вечно му изглеждат малко!
Какво ти липсва още, братко, та
се чувстваш все самотен и ограбен?
Май всичко имаш. Само не мечта?
Май си забравил сладостта на хляба,
та за това те мъчат скръб и глад?
Ако е тъй, знай- един е лекът:
раздай се цял на този беден свят!
Пак беден си стани! Че най-богат е
в своето раздаване човекът!
източник:facebook
Позвъни, обади се, Любов!
Ти, която да си, намери ме!
Аз те чаках с години, готов
да запиша и номер, и име!
Ти мълча. Със години и с дни.
Ти не звънна, дори и погрешка.
Иззвъняха се сума жени –
ни една между тях ти не беше.
И напразно с писалка и лист
все те чаках… Ни глас, нито ласка.
Що цигари изпепелих
и на листа що глупост надрасках.
Пак съм сам… Обади се, Любов!
Вън вали. И април е тъй хладен.
Телефона поглеждам (в дълбок
сън заспал). А край него – кълбо
жици, жици… Контактът – изваден…
Аз исках да ти кажа две слова —
сърцето ми да разбереш от тях,
но не умея и нима е грях —
кога ли съм се учил на това?
Аз исках да ти дам от свойта жар,
за да не мръзнеш в дългия си път,
но ти не взе искра от мойта гръд,
а кой живей без огън и другар?
По-нежно и от славей бих ти пял,
щях слънцето за теб да донеса,
но аз не знам на славея гласа
и дълги дни без слънце съм живял!
Аз исках да ти кажа две слова —
сърцето ми да разбереш от тях,
но думите преглътнах — не можах…
Кога ли съм се учил на това?
Многоточие…
Обичам този знак. Макар неважен,
макар неясен… Скъсан… Просто малко…
Човекът нещо искал е да каже…
Но… изведнъж се сетил… Премълчал го…
…Защо – не знаеш… Скъсаната нишка
останала. А той самият – де го?
Три точици… Прекъсната въздишка…
Единствен спомен… Някому… От него…
