Публикации свързани с думата Елена Денева-Трифонова

Някой играе на
“обича ме – не ме обича”
със сърцето ми.
Нарязва го тънко.
Посолява раната.
Опитва.
“На болка е идеално, – казва –
Само да не беше толкова пълно…”

източник: профилът на авторката във facebook

Рошав, сладък и мъркащ, зелен и прекрасен,
май лежи в моя скут и пределно е ясно,

че заспива доволен, че доволен се буди,
че сънува бонбони, звезди, пеперуди.

Май протяга по котешки своите празници,
а смехът му е бистър, кристален, заразен.

Аз седя и не смея да мръдна наникъде:
тишината му пазя и дори да ме викате

няма нищо до юни в ума да подреждам:
май почти ме целуна.
И ми върна надеждата.

източник: личният профил на авторката във facebook

Изпъкват вените на тоя хлад.
А аз се вдлъбвам като знак в стената.
Септември е. Без връщане назад:
със златните листа ще купя лято.
Рождения и помени. Върви си
полека времето и ни гравира
с пътеки под очите и страните.
И само любовта ни реставрира.

2014

източник: личният профил на авторката във facebook

Сърцето ми заеква непрекъснато.
Сърцето ми е с говорен дефект.
Премазано в хербарий или блъснато
от дума или книжен самолет,
обилно сиропирано с фантазии,
продупчено с предателства отлични,
с истерии и тайни неопазени,
надраскано с проклятия и притчи.
Обидено на свои или чужди,
зашивано от някой всеки ден,
сърцето ми остава да ми служи,
обичайки света несъвършен.

източник:профилът на авторката във facebook

Слушам дъжда.
Колкото са капките,
струва ми се,
толкова хора са си отивали
от живота ми.
Но дъждът отново идва.
И хората идват.
И си отиват.
И есените стават пролети.
И всичко излишно заминава.
Освен излишните думи.
Те натрупват шлака у тебе
и запушват пътя на непразните.
И дъждът все някога
дава всичко от себе си.
Остава само нетленното
да крепи върху скелета си
плътта на света.

източник: личният профил на авторката във faccebook

Тревата бавно се изправя.
Прелива песента в пръстта.
Но аз не знам какво да правя,
за да започна да раста.
И затова съм подслонена
в напуснат дом на клон висок.
Почивам в къща, украсена
със лунен прах и слънчев сок..
От разполовената черупка
текат и спомен, и мечта.
Ти чуваш как небето хрупка
под тежестта на обичта.
Не съжаляваш. Ти се смееш
на шанса да си тук сега.
Прикриваш в кичура белеещ
недоизречена тъга.
Дали по птиците ще стреляш,
дали ще гледаш как гнездят?
Дали ще стане за постеля
тревата край добрия път?
Дали ще дойде с теб момиче,
което да те окрили?
Дали листата ще надничат
да разберат, че те боли?
Тревата се изправя бавно.
Напускам: птицата дойде.
Ще полетя, за да не падна.
Не зная още накъде.

източник: профилът на авторката във facebook