„Кой е последен?”, попита жената с бастуна –
в ръката си стискаше белите болнични листи.
Погледнах в очите й – нощ бе безлунна,
с накацали сенки на черните парещи мисли.
Отстъпиха място. И тя закуцука със свян,
оправи полата с плохи от безбройни надежди,
скрити зад стария, скърцащ, познат параван,
където сестрата един подир друг ни отвежда.
Отведе и нея. И бавно – плоха по плоха,
жената съблече от себе си всички надежди.
Изправи се гола, с корем като стара торба,
в който тъкала бе дълго родилната прежда.
Познатият преглед. И таванът е също познат,
даже спиртът познато и тежко мирише.
Докторът взе ѝ листата – нейния свят,
и се замисли колко живот в тях да впише.
И параванът изохка – надеждите вече тежат,
но той ги държеше в своите сгърчени дрипи.
На двайсто число ще я чака. Това бе денят
и прашинка от вяра дотогава не ще да разсипе.
И сякаш заразното светло й сплете косите на сноп –
като житата, които прегръщаше нощем.
Един побеляващ, но с бяло облечен живот,
плетеше деня и катереше стръмното още.
А докторът хвърли листата. Кои бяха те
да пият с мастило от нейната бяла премяна.
Преля й надежда. И майката с пълно сърце
пое към дома. До двайсто число, промълви паравана.
източник:facebook
