А аз те търсех. И почти нарочно.
Почти не вярвах, че ще те намеря.
Бях пълен с грешни мисли.
И те търсех
във тази дневна нощ, в която светеше
голямата слънчева луна отгоре.
Ти ме погледна със вечерен поглед
и имаше най-утринните устни,
които съм целувал някога…
И чак тогава аз се сетих вече –
и все пак те попитах как се казваш.
– Любов!
Ах, да! Любов!
Аз бях забравил.
Здравей, любов!
Защо си тъй различна?
Кой те научи тъй да се целуваш?
Къде живееш?
Може ли да вляза?
Ах, този вход е тесен както някога
с това автоматично осветление.
И подът пее тихо под краката ми
една възбуждаща, банална песничка:
“Bonne chance, cherie, bonne chance.”
Това е стаята…
Леглото е почти домашно,
помниш ли –
тук някога май имаше пиано?
Тук някога, а може би – там някъде.
Ти, същата, а може би – Тя, другата,
седеше независима на стола
и весело и дълго ми говореше…
Ти се събличаш.
Колко си пораснала
все пак, Любов!
Все пак, Любов ли казах?
Любов ли беше името ти древно?
А аз почти те бях забравил вече.
Как странно е това взаимодействие
на Слънце и Луна във тази нощ
през твоето прозорче без пердета.
Ти си загадъчна във свойта опитност,
ти си самоуверено безпомощна,
когато искаш да ме изненадаш
с това, че си съвсем,
съвсем
различна.
Любов, ти плачеш!
Плачеш ли наистина?
Ти плачеш.
И сълзите ти са черни –
навярно от молива под очите ти.
Наистина ли ти е тъжно?
Знаеш ли,
ти пак си същата, съвсем еднаква си –
а аз съм друг,
а аз съм друг,
Любов.
Ти плачеш – аз не вярвам на сълзите ти,
не вярвам на ръцете ти,
на устните,
на тялото не вярвам
и на думите.
И нищо, нищо няма да ти кажа
на тръгване…
На тръгване от теб.
Как да повярвам в теб? Ще ме научиш ли?
Как да изтрия суетните си – устните
на всичките, които си целувала?
Как да отскубна с пръстите си – пръстите
на всичките, които си прегръщала?
Как да премахна с думите си – думите
на всичките, които са те викали
фамилиарно – весело по име?
А името ти е почти измислица.
Прости, Любов!
Аз тръгвам пак по стълбите
с това автоматично осветление
на светло-тъмно-светло-тъмно-светло
под странното добро взаимодействие
на Слънце и Луна във тази нощ.
Усмихвай се. И аз ще се усмихвам.
А може би пак ще се срещнат някога
на някоя безлична дневна улица
вечерните ни уморени погледи
и може би тогава ще сме истински
и ти,
и аз.
Наистина е весело.
Наистина до болка ми е весело,
че пак…
че все пак
тръгвам да те търся
и може би ще те намеря някога.
1967
източник:личната страница на автора във facebook
