Нещата са прости,
когато обичаш.
Прегръщаш всеки недостатък.
И той е топъл.
Сладък.
Твой си.
Пасва на извивките на тялото ти,
почти колкото пасва на извивките на душата ти…
Нещата са сложни,
когато не обичаш.
Отблъскваш всички достойнства.
Виждаш ги.
Цениш ги.
Ръкостискаш се с тях.
И после, и после, и после
отстъпваш ги
на някой друг.
източник: страницата на авторката във facebook
Прегръщай ме от обич да умра!-
откъснат плод, отпито вино.
Жадувана стократно, желана всеки миг,
при тебе се завръщам
със изгреви от юг.
Ще се налее бяло грозде
и вино в бъчвите ще закипи,
на кея ще разказват пак вълните
за острови от бисер и звезди.
Но тебе няма да те има…
Ще се превива крушата сърдита
и с вятъра за мен и теб ще зашепти,
за лятото отминало със птици…
И капчица по бузата сълзи.
източник: изпратено ми по пощата лично от авторката
Не ми е нужно вече да летя.
И седемте небета ги познавам.
Сега изпитвам нужда от Земя.
Земя за дом. За обич. За оставане.
Земя, обрасла с дъхави треви,
с една пътечка, по която тичат
разрошени, усмихнати мечти.
(И двечките на тебе да приличат.)
Сега крилете ми тежат. И са ненужни.
Защото искам твоите ръце.
Гласът. Гневът. Смехът ти. Думите.
Сънят ти. Времето ти.
Искам ТЕБ.
източник: caribiana.blogspot.com
И какво от това, че без тебе се чувствам нежива?
И какво от това…
Планините са вечни уж, но също умират.
Просто времето крачи по-бавно при тях.
И какво от това, не успях да живея във приказка…
Няма нищо. Няма нищо. Нали?
Само обич си имах…Беше толкова истинска.
За това ли сега така живо боли?
Може би грешно побързах да тръгна.
Може би грешно разбрах…
Самотата сега ме очаква зад ъгъла.
Тази топла и влюбена в мен самота…
Ти недей да си спомняш. (Аз знам, че го можеш…)
А и аз съм си свикнала да те забравям.
Неведнъж съм целувала острието на ножа.
Неведнъж съм пробождала твойта липса от ляво.
Аз ще плача за теб, но това е нормално.
Ненормално е друго – че се случи така.
Любовта е …безочлива. И много брутална.
Любовта май ме мрази.
И какво от това?
източник: caribiana.blogspot.com
Във всеки златен лист откривам спомени
за лятото , за любовта , за слънцето…
Те там са, във сърцето ми, сълзи отронени,
от бурята на времето откъснати…
Във песента на вятъра пак чувам как шептят
мечтите и надеждите забравени…
Като мъниста сред листата те блестят…
Напомнят ми за хиляди неща неправени…
Във всеки залез виждам изгрев нов…
След всяка болка идват и щастливи дни…
Защото нужна е единствено любов
и някой , който да ти каже „Остани”
източник: профилът на авторката във facebook
Не съм научена да си щадя сърцето –
раздавам всичко, дето имам!
Не жаля чувства, думи, жестове.
И не броя по колко взимам!
Благотворително дарявам. Без поръчка!
Понякога дори без нужда.
Затуй и честичко подсмърчам…
Тъгата хич не ми е чужда..
Е, вярно, малко съм загубена,
но като сметна свойто състояние –
по-богата съм от другите,
защото имам още за раздаване!
източник: facebook*
